Бренда Джойс - Огнена стихия

— Кажи ми, сага — прошепна той. — Защо плачеш?

Тя хълцаше истерично. Беше заровила лице в шията му, защото той беше само около сантиметър по-висок от нея. Стискаше сакото му, а той я галеше по косата и гърба. Най-накрая тя се свести и осъзна, че плаче неудържимо в ръцете на един непознат. И все пак това беше нищо пред предателството на Брет. Диего хвана лицето й и го вдигна. Тя се принуди да го погледне.

— Човек може да плаче така само от любов — каза меко той. — Заради Брет ли?

Тя кимна.

— И само ако има друга жена.

Тя нещастно потвърди.

— Такъв е светът, сага. Мъжете имат съпруги и любовници. Така е.

— Това е ужасно — изкрещя тя, неспособна да го гледа повече, да го оставя да бъде свидетел на болката и унижението й. — Мразя го!

— Мисля, че го обичаш — промърмори той. — Мисля, че той е много, много щастлив.

— Мразя го — повтори тя. Диего я прегърна и залюля в обятията си. Изведнъж тя усети, че няма повече сълзи. Подсмръкна и се дръпна. Той я пусна, гледайки я втренчено.

— Може би е по-добре да разбереш сега, сага, не по-късно, когато ще го обичаш повече.

— Вече знаех — каза тя и прие той да изтрие лицето й с кърпичката си. — Има любовница в Сан Франциско. Красива жена, като София.

— Значи е сестра ми — каза Диего с непроницаем поглед. — Това не променя нищо, сага. Ти все още си му жена. Когато се приберете у дома, София ще остане тук. Той ще я забрави.

— Не — диво каза Сторм. — Ще се разведа с този кучи син. — Очите й сияеха опасно.

— Ти си плашеща и великолепна — прошепна той.

— Съжалявам, Диего — каза тя изведнъж. — Какво ли си мислиш за мен?

— Че си прекалено красива — промърмори той.

Тя изведнъж видя пламък в очите му. Не знаеше какво да отговори, затова замълча.

— Нека те успокоя, сага. — Той посегна към лицето й. — Нека отмия всички мисли за него. Мога да го направя.

Тя замръзна. Желанието за отмъщение замайваше главата й. Да, изкрещя нещо в главата й. Позволи на Диего да те целуне, да те докосне, дори да те люби — и го хвърли в лицето на онова копеле! Жестоко й се искаше да отмъсти за себе си и да нарани Брет. Диего пристъпи по-близо и я прегърна, вземайки мълчанието й за съгласие. Сторм го погледна втренчено с разтуптяно сърце. Той простена леко и наведе лице над нейното. В мига, когато устните му докоснаха нейните, в мига, когато мустаците му допряха кожата й, тя почувства прилив на отвращение.

— Не — извика тя и се издърпа. — Недей, моля те, нека просто бъдем приятели.

Той я загледа, сякаш се чудеше какво да направи. Тя кротко докосна рамото му.

— Моля те, Диего, имам нужда от приятел.

Той се успокои.

— Засега ще ти бъда приятел, но искам да стана и твой любовник, сага. Няма нужда той да знае.

Тя поклати глава.

— Не мога.

— Защото го обичаш?

— Да. — Тя се качи на Демон. Не можа да види гнева, който помрачи лицето на Диего. Когато се обърна и му се усмихна, той й отвърна със същото. Сякаш нищо не се беше случило.

— Къде беше? — попита Брет. Тя не му обърна внимание и спокойно свали шапката си. Остави я на стола и започна да разкопчава болерото си.

— Сторм, по дяволите, защо избяга така? — Той се приближи до нея с разтревожено лице.

— Недей — каза тя с предупредителен поглед.

— Не беше каквото си мислиш — каза той, стискайки юмруци. — Как можеш да мислиш, че София и аз…

— Знам каквото видях — извика тя с треперещ глас. — Стой далеч от мен — само стой далеч.

— Ти нищо не видя — настоя той и хвана рамото й. — Не, не се дърпай, искам да ме изслушаш.

— Мразя те — каза тя със сълзи в очите. — Наистина.

— Не е вярно, знам, че не е. — Той беше смъртно изплашен. — Сторм, изслушай ме.

— Как можа?

— Нищо не съм направил! Нищо! Тя ме сграбчи и аз хванах ръцете й, за да я отблъсна. Тя се притискаше в мен — не се прегръщахме, за бога!

Тя се изсмя горчиво.

— За толкова глупава ли ме мислиш?

— Защо не ми повярваш? — попита той. — След последните няколко дни — как въобще можеш да си помислиш, че мога да погледна друга жена!

— Лъгала съм се — искрено каза тя. — Наистина мислех, че нещо се случва помежду ни.

— Така е, по дяволите!

Тя му обърна гръб, свали жакета си и той видя, че рамената й се тресяха. Тя страдаше — заради него — но нищо не се беше случило! Болката й се пренесе и в него. Той я прегърна изотзад.

— Моля те, повярвай ми — помоли той. — Сторм, миличка, това не беше нито прегръдка, нито нещо повече. Не че на София не й се искаше — въпреки че само господ знае защо, след като й е ясно, че не мога да я понасям. Моля те, Сторм, довери ми се.