Бренда Джойс - Огнена стихия

След това той направи нещо, което я изненада. Приближи се до Сторм и взе ръката й.

— София, това е жена ми Сторм.

София я огледа от главата до петите с нещо като презрение и едва не тръсна черните си коси.

— Колко мило — промърмори тя някак отвратено. — Толкова сте… висока.

— А вие сте толкова… трътлеста — чу се да казва Сторм с желание да издраска очите на другата.

София подскочи, после се усмихна и изпъчи гърди.

— Точно така — каза тя и отмести очи от Сторм. Тя погледна Брет в очите с подканващо разтворени устни, след това сведе очи към гърдите му. После още по-надолу — към панталоните. Сторм беше потресена. Никога не беше виждала жена да гледа мъж така сластно, особено пък слабините му. Прииска й се да откъсне носа на София от съвършеното й лице.

Брет се подсмихна, обви Сторм с ръка и я притисна до себе си.

— Страшно сме уморени — каза той.

— Разбира се — отвърна Елена. — Вече е късно. Ще наредя да донесат вода за къпане в стаите ви. Ще искате ли да ви качат вечерята горе?

— Чудесно — каза Брет. — Тио Емануел, надявам се всичко да почака до утре сутрин.

— Разбира се. Баща ти спи. До сутринта не вярвам да се събуди.

— Съжалявам за внука ти, Тио… Тия — каза Брет. — Съжалявам, София.

— Благодаря — отвърна София, леко стресната. — Той беше още бебе…

Елена прегърна дъщеря си.

— А и София току-що овдовя. Ела, дъще, помогни ми да се погрижа братовчед ти и жена му да се почувстват у дома си.

Сторм се смая, когато разбра, че София е вдовица и майка, тоест по-голяма, отколкото я бе помислила. Състрадание към зълва й замести предишната й враждебност.

София поспря на прага на вилата и погледна през рамо. Хвърли прекрасна усмивка на Брет, скланяйки мастиленочерните си ресници над големите си очи и се отдалечи с полюляващи се бедра. Един поглед към съпруга й убеди Сторм, че той наблюдава отдалечаването на София с огромно внимание. Сякаш някой заби нож в сърцето й. Изведнъж се почувства толкова уморена, че й се приплака. Облегна се на него.

— Ти си изтощена — прошепна той и я притисна до себе си. Сторм видя топлина в очите му и се учуди. Не разбираше този мъж, своя съпруг, никак не го разбираше.

Заведоха ги в цяло отделение стаи. Брет отиде в дневната, така че Сторм да може да се изкъпе на спокойствие с помощта на Бетси. Тя беше изтощена, гладна и все така обидена, че Брет не си беше направил труда да съобщи на семейството си за брака им. Не й се киснеше във паната, затова се изми набързо, изсуши се и нахлузи една смарагдово зелена нощница и подходящ халат с нежна кремава дантела. Започна да четка косата си, докато слушаше как Бетси съобщава на Брет, че вече може да дойде да се къпе. Брет я освободи и когато Сторм вдигна очи, той стоеше на прага и гледаше мокрите й коси. Тя срещна погледа му в огледалото и дълбоко се трогна, когато той й се усмихна. После пристъпи в стаята и свали ризата си. За миг Сторм просто гледаше гърдите му, но после се опомни.

— Извинявай — промърмори тя. Той разкопча колана си, а после и бричовете. Очите й се окръглиха; тя се изчерви и избяга. Стори й се, че чува тихия му смях зад гърба си, но не беше сигурна.

На масата чакаше поднос с храна, но не беше учтиво да започва без него, затова се отпусна в едно плюшено кресло и си наля чаша вино. Дневната беше голяма и луксозно елегантна. Имаше три канапета, лежанка, много кресла и бюро. Чамовият под беше покрит с персийски килими. Цялата мебелировка беше тапицирана с дебел брокат или фина коприна. Пердетата бяха кадифени. Стаята и напомняше на собствения й дом в Тексас — много европейска.

Долният етаж беше в чист испански стил, от подовете от червени тухли до тежката орехова мебелировка и резбованите тавани. Сторм изведнъж си спомни, че Брет е французин, а семейството му беше испанско. Тя се намръщи — дори и фамилията му беше френска. После разбра. Сигурно баща му е бил французин, женен за дъщеря на испански хасиендадо, единствена наследница. Защото приликата между Брет и братовчедка му беше очевидна, въпреки че дребният, весел Емануел въобще не изглеждаше да им е роднина, поне по отношение на външния вид.

— Много си замислена — каза Брет с топъл и мелодичен глас. Тя вдигна очи. Той беше облечен в черен копринен халат с червен колан. Тялото му беше мокро. Коприната прилепваше към мощните му гърди и бедра. Сторм се размърда притеснено.

— Гладна ли си? — попита той, седна до нея и напълни чашата й, а после и своята.

— Да, направо умирам от глад. — Тя срещна погледа му. Очите му бяха така меки, когато не бяха пълни с гняв, тъмнокафяви със златисти точици. Устата му леко се усмихна и тя почувства как нещо я стяга за сърцето. Той й подаде чашата. Тя я пое и халатът й се разтвори от жеста, разкривайки дълбокото деколте на нощницата, поръбено с дантела. Погледът му се гмурна между гърдите й и светна. Сторм се изчерви и загърна халата.