Бренда Джойс - Огнена стихия

Когато Брет се събуди на следващата сутрин, веднага отиде да съобщи на Сторм за предстоящото пътуване. Почука.

— Сторм, аз съм. — Отключи вратата и влезе. Инстинктът и бързите рефлекси го накараха да приклекне. Нещо тежко, сребърната й четка за коса, осъзна той, прелетя на сантиметър от главата му и се заби в стената. Изправи се, готов да протестира, но бързо клекна отново, когато нов предмет полетя срещу му. Този път се разби на парченца.

— Сторм!

— Не можеш да ми сториш това — изкрещя тя и започна да хвърля всичко, което й попаднеше под ръка. Ръчното огледалце, шишенца с парфюм, кутийка крем, фина порцеланова чинийка, дебела книга… Всичко това прелетя покрай него. Беше облечена в синьото си неглиже и изглеждаше невероятно. Брет се намръщи и тръгна към нея. Амунициите й бяха свършили, затова тя диво се огледа за още нещо и заотстъпва. Брет я сграбчи.

— Боже мой! Какво ти става?

— А ти как мислиш? — извика тя и се разсмя — Брет силно миришеше на рози. Представи си го как разпръсква тази миризма из града.

Погледът му се сведе към развълнуваните й гърди, чиито връхчета сякаш се канеха да прободат коприната. Желанието, горещо и пронизително, го хвана за гърлото. Отпусна хватката си. После я притегли така, че тя почти го докосваше.

— Не е това начинът — плътно каза той и се загледа в буреносните й сини очи. Тя гневно отвърна на погледа му.

— Искам си дрехите, Брет. Не можеш да продължаваш да ме заключваш.

— Бетси ще ти помогне с багажа — каза й той и я пусна, преди тя да направи нещо, за което да съжалява.

— Багаж ли?

— Отиваме в Монтерей — съобщи й той. — В хасиендата на баща ми.

Сторм се обърка.

— Искаш да се запозная с тях?

Той вдигна поглед от дългите й крака, съвършено очертани под тънката коприна.

— Трябва да ида, а не искам да те оставям тук сама — каза. — Имало нещо като епидемия — брат ми, сестра ми и единият ми братовчед са мъртви. Те бяха деца. А и баща ми не е добре.

Той не видя веднага изражението й, тъй като прелъстителната й фигура го замайваше и го караше да мечтае какво би могъл да направи с нея, да забрави намерението си да не я докосва, докато тя сама не го потърси.

— О, Брет — ахна тя и той усети дланта и на рамото си. Погледна я в очите, които светеха от топло съчувствие и се смая. Но… харесваше му тя да го гледа така, без гняв, огорчение или враждебност. Отвори уста да каже нещо, но не можа.

— Добре ли си? — нежно попита тя и го хвана по-здраво за рамото. — Толкова съжалявам.

Брет осъзна какво става. Тя нямаше представа, че той не познава роднините си. Не знаеше семейната му история. Беше близка със собственото си семейство и мислеше, че и с него е така. Ръката й, топла даже през ризата, искаше да го успокои.

— Аз… Сторм. — Гласът му се прекърши от копнеж по нея. Тя пристъпи по-близо и ръката й обви врата му. Дланта й беше нежна и мека, вече само леко грапава. Той затвори очи и пръстите й нежно докоснаха бузата му. Тялото му вибрираше като цигулка в ръцете на цигулар. Разтърси го тръпка.

— Какво мога да направя за теб? — прошепна тя. Той отвори очи. Никога не бе бил утешаван така от жена. Насили се да избистри главата си. Господи, ръцете й… Представи си как се плъзгат по гърдите му, по-надолу, как галят твърдостта му, която вече беше будна и пулсираше.

— Благодаря ти за разбирането — прошепна той с лека вина.

В главата му се зараждаше идея, прекрасна идея.

С две карети и трима слуги им отне четири дни да стигнат до Хасиенда де лос Сиерос. Пътешествието мина гладко в малкия екипаж, но въпреки това Сторм го намери неудобно. През всичките четири дни Брет не се бе отделил от нея. Возеше се в същата карета. Когато тя яздеше, за да разчупи монотонността на пътуването, яздеше и той. Нощем се настаняваше да спи до нея и когато тя се будеше в мрака, усещаше, че е притисната към мощното му тяло, а ръката му я обгръща покровителствено. Не можеше да го отблъсне — съчувстваше му. Семейството му бе сполетяно от ужасна трагедия. Сторм знаеше как щеше да скърби, ако нещо се бе случило на собствените й братя или родители, а Брет се държеше така стоически, сякаш нищо не се бе случило. От време на време, когато той не я гледаше, тя изучаваше лицето му и виждаше болката, отпечатана върху него. Искаше й се да го прегърне и успокои, да му помогне да забрави този ужас. Веднъж или два пъти той я бе накарал да изпусне нервите си, но това траеше само за кратко. Тя предпочиташе да удари ранено животно, отколкото да се кара с Брет, когато той страдаше от загубата.