Бренда Джойс - Огнена стихия

Продължаваше да крачи из стаята, когато й се стори, че чува стъпки. Застина и наостри уши. Нямаше грешка — някой идваше. Сторм се втренчи във вратата, чу как ключа се обърна в бравата и вратата се отвори. Бетси влезе в стаята, последвана от Питър. Носеха ведра с топла вода.

— Бетси! — възкликна Сторм, като дръпна един чаршаф от леглото и го разпъна като параван пред себе си. — Къде са ми дрехите? Трябва да ми помогнете. Онова копеле ме държи под ключ!

Бетси ахна, Питър прехапа устни, а Брет се разсмя от прага. Тя скочи върху него.

— Как смееш!

— Моля? Не искаш баня, така ли? — Той сбръчка нос.

— Знаеш какво имам пред вид!

След като напълниха ваната, Бетси и Питър прибраха ведрата и излязоха. Брет затвори вратата след тях и се облегна на нея с небрежно скръстени ръце. Вече не се усмихваше, не се забавляваше, ни, ни най-малко.

— Брет, предупреждавам те… — започна Сторм.

— Не — прекъсна я хладно той, — аз те предупреждавам. Ще стоиш заключена като див звяр, докато реша, че мога да ти вярвам.

— Какво! — Тя се ужаси.

— Чу ме — каза той.

— Не можеш да постъпиш така с мен! — извика Сторм. — Не можеш! Как е възможно да си толкова зъл?

— Лесно — отвърна той. — Ти избяга. И не само че избяга, но и измина над петдесет мили сама с риск да бъдеш изнасилена или убита. Добре, че те намерих, което, трябва да прибавя, стана след тежка единайсетчасова езда, по вре: ме на която едва не уморих два от най-добрите си коне.

Тя не отговори. Той продължи:

— След това започна да ме съблазняваш с цел да се добереш до пистолета ми. Когато не успя, извади нож и го опря в гърлото ми. — Той вдигна вежда. — И питаш защо съм бил зъл. Мислиш ли, че държа пак да се подложа на всичко това?

— И сама мога да се грижа за себе си — отбранително каза Сторм. — Носех пушка и нож. Можеше да ме оставиш да продължа.

— Може би — промърмори той. — Водата ти е топла. Питър ще ни донесе вечеря. Мисля да се присъединя към теб. Сигурно си умираш за компания, каквато и да е, дори моята.

— Върви по дяволите, Брет Д’Аршан — изсъска тя. Той се усмихна лукаво и се разположи в един стол, като се разкрачи — толкова елегантен и мъжествен. Носеше черни панталони и фина памучна риза. Сторм седна на леглото, опитвайки се да осъзнае, че всъщност е затворничка на този невъзможен мъж.

— Ако ми обещаеш — каза Брет, — че ще приемеш да си ми жена и да не бягаш, ще те освободя.

Тя прехапа устна. Да обещае? Дали можеше да му даде дума и после да я престъпи? Разбира се. Не беше време за скрупули.

— Обещавам — каза тя неспокойно.

Той се намръщи.

— Малка лъжкиня. Видях всяка мисъл, когато премина през тази твоя прекрасна главица. Не възнамеряваш да сдържиш думата си.

Тя преглътна сълзите на разочарование, които се надигнаха. Не можеше да оспори думите му. Вярно беше.

— Да ти бях прерязала гърлото — каза тя като скочи и изпусна предпазния чаршаф. Очакваше изблик на гняв, но не и възхищение, не и пламъка в очите му, не и начина, по който я поглъщаше с поглед. Кръстоса ръце пред гърдите си, за да ги предпази от огнените му очи. Той се усмихна, но не отклони поглед. Тя се пресегна към чаршафа в краката си. Той пое рязко дъх и Сторм твърде късно осъзна, че гърдите й почти са изскочили от нощницата, разкривайки твърдите си зърна. Тя притисна чаршафа до себе си, порозовяла от пулсиращия отговор на своето тяло към интереса му. Той дръпна ленения плат от ръцете й. Тя ахна.

Брет стоеше пред нея. Лицето му бе непроницаемо, но нищо не можеше да скрие неутолимата жажда в очите му.

— По дяволите — изръмжа той. Прониза я ужасно и прекрасно желание. Той стисна юмруци. Тя с ужас видя, че той едва се контролира, очите й се разшириха пред драмата, която се разиграваше по лицето му. Накрая въздъхна и отстъпи от нея.

— Водата ти изстива.

Сторм усети огромно разочарование.

— Не искам да се къпя — излъга тя, поглеждайки надолу. Той я искаше! Ако не душевно, то поне физически. Не разбираше. Нещо повече, усети болка в сърцето си.

Той се беше извърнал и придърпваше стола й. Масата беше сервирана за двама. Блюдата бяха покрити със сребърни капаци. Брет разглеждаше масата. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Сторм не помръдваше.

— Хайде да ядем — каза той накрая, без да я поглежда. Тя не беше яла нищо цяло денонощие и от великолепния мирис стомахът й се сви. Брет отхлупи чиниите и тя седна, ужасно изгладняла. Не го гледаше. Не можеше. Започна да се храни. И докато не свърши, не вдигна поглед нито веднъж. Брет я наблюдаваше внимателно, а устата му бе извита в лека усмивка.