Бренда Джойс - Огнена стихия

— Добре ли си? — попита той и я разтърси.

— Да — изсумтя тя и се освободи, но само защото той я пусна.

Брет стана с ръце на хълбоците и я загледа отгоре надолу. Тя срещна погледа му с изгасваща смелост. Не можеше да е видяла облекчение в тези очи. Те бяха тъмни, толкова тъмни.

— Изслушай ме сега внимателно, Сторм — каза той. Гласът му я накара да застине и да разтвори ушите си. — Ако се налагаше да яздя до Тексас, за да те намеря, щях да го направя. Разбираш ли?

Не разбираше — защо му беше да се мъчи за това?

— Само да се бях прибрала, никога нямаше да ме хванеш отново, синьокръвно прасе такова!

Той почервеня от гняв. Юмруците му се свиха, после се отпуснаха. Той изръмжа на сантиметри от лицето й:

— Би трябвало да те напердаша за това, че избяга. В правото си съм.

— Ами хайде де — викна тя с вирната брадичка, но се ужаси, защото всеки миг щеше да се разреве.

— Върви по дяволите — меко каза той и хвана лицето й с голямата си ръка. — Не плачи, моля те — помоли тихичко. Тя отблъсна дланта му.

— Няма да ти простя, не и след онази нощ.

Той се почувства горд от самообладанието си.

— И какво означава това?

— Означава, че нямаш никакъв срам. Не ти пука за никой, освен за теб самия. Въпреки че знаеше, че искам анулиране, ти не зачете чувствата ми. Не и докато не получи каквото искаше.

Той сдържа гнева си.

— А, „онази“ нощ ли? Защо мислиш, че съм решил, че си ми простила? Нека ти напомня нещо, Сторм. Ти ме желаеше точно толкова, колкото и аз теб, и то от мига, в който се срещнахме.

— Не! — горещо отрече тя и с отчаяние разбра, че лъже. Дори сега пулсът й препускаше неудържимо в отговор на присъствието му. Той я огледа мрачно.

— Ще те бия. Можеше да те убият, глупачка такава! Или да те изнасилят многократно — и повярвай ми, това въобще не прилича на случилото се между нас. Ако пак се опиташ да избягаш…

— Ще опитам! — прекъсна го тя. — Не се притеснявай!

— Не прибързвай — предупреди я той и я притисна с ръка към одеялото. — Почти полунощ е. Ще потеглим призори. — Той стана, вдигна пушката й и я отнесе при конете си. После я изпразни. Ръката на Сторм се плъзна към ножа й. Щеше ли да успее? Беше видяла пистолета в кобура му. Той остави пушката й. Неговата бе все още привързана за седлото. Тя прехапа устни. Сега или никога, прошепна един вътрешен глас. У дома, помисли си тя. Сигурна беше, че той не може да я победи. Това я накара да се реши. Стана и се запромъква към Брет. Той я погледна през рамо. Не помръдна. Погледът му беше пълен с подозрение, но след това се плъзна по обвитото й в кожа тяло и я накара да се чувства гола и пламнала. Нервите й се изпънаха до крайност. Погледът му се върна на пушката в краката му.

— Какво правиш? — попита я той. Тя спря на крачка от него. Поколеба се и сложи лявата си ръка на гърдите му. Чу дъха му, почувства коравото му тяло.

— Брет? Съжалявам.

Той я зяпна. Умът й френетично работеше. Без да сваля поглед от брадичката и устата му, тя разбра къде точно е пистолетът му. Трепереше. Приближи се още. Ръката й легна на ключиците му.

— Брет? Аз… — Тя вдигна очи и с изумление забеляза жаждата в очите му. Но той й даде нужната смелост. Не можеше да измисли за какво да говори. Затова се протегна с разтворени устни и докосна неговите. Той не помръдваше. Устните им лежаха неподвижно едни върху други. Тя плъзна лявата си ръка по шията му. Дясната се спусна към кръста му и спря на сантиметри от пистолета. Предпочиташе него пред ножа си. Беше толкова близко. Той задвижи уста срещу нейната, разтвори ги, отговори й. Тя не обърна внимание на приятните чувства, които я заляха. Той все още не я докосваше. Тя поглади корема му с дясната си ръка. Плъзна пръсти по-надолу, по-близо… Сключи пръсти около дръжката. А неговите се сключиха около китката й.

— Пусни — каза той. Тя се подчини с гневен крясък. Той все още я държеше и гневните им погледи се кръстосаха. С бързината на змия Сторм се пресегна към ножа си. Изтегли го и опря върха в гърлото му.

— Не — тихо каза тя. — Ти пусни.

Изражението му беше невярващо. След това лицето му се помрачи.

— Може би сега е моментът да разберем колко точно ме мразиш — промърмори той и стисна по-силно китката й. — Ще трябва да удариш, Сторм. Можеш ли? Ще прережеш ли гърлото ми? Докато не ми изтече кръвта?

— Да — заяви тя. — Да, с удоволствие. Пускай!

Той се разсмя. Тя усили натиска върху гърлото му и там се появи капка кръв, която се търкулна надолу. Той спря да се смее, но сърцето й бясно биеше. Не можеше да го убие. Боже мили! Беше убила един команч при самозащита, но не можеше да убие Брет, не и съпруга си. Той пусна ръката й. Тя почувства триумф. Но същата тази ръка се плъзна към другата китка, онази, която притискаше ножа към гърлото му. Очите й се разшириха. Искаше да натисне острието, но не можеше и той знаеше това. Силната му, корава ръка се сключи около китката й и я отдръпна.