Бренда Джойс - Огнена стихия

— Каква дивачка си ми ти — каза меко той. Тя чу нежността в гласа му, но не й обърна внимание.

— Може и да съм дивачка, но поне не съм студено, алчно градско влечуго! Комарджия! Конте!

Той се стресна, но се засмя.

— Със синя кръв — обвини го тя и блъсна чинията си настрана. Брет не помръдваше. Тя беше казала това като нещо отвратително. Не можеше да знае значението, което имаше за него, и все пак го използваше като обида. Тон се наведе през масата и хвана китката й.

— Как ме нарече?

— Прасе и надуто градско конте!

— А после?

Тя го погледна буйно в очите.

— Синьокръвно чудовище! Или по-скоро синьокръвно прасе!

— Струва ми се, че и преди си ме наричала така — каза той почти весело. Стисна я здраво и тя извика протестиращо.

— Никога не ме наричай така.

Очите й се разшириха.

— Как? Със синя кръв ли?

Той изръмжа. Едва не я преметна през коляно, за да я натупа. Тя очевидно беше разбрала, че е копеле. Побесня.

— Съжалявам — нервно промърмори Сторм.

Брет се изправи и я вдигна на крака. Прегърна я. Тя дори не съжаляваше, може би се боеше малко, но беше твърдоглава както винаги. Хвана я по-здраво и погали врата й. Тя се вцепени. Пръстите му се обвиха около колоната на шията й, палецът му легна на нежно пулсиращата вена, която пърхаше като уловено птиче. Почувства електричеството помежду им. Толкова лесно можеше да прекърши врата й. Толкова лесно можеше и да плъзне длан по гърдите й и да я накара да се гърчи от страст. Погледна разширените й, уплашени очи. Пусна я с нечовешки стон, разтвори вратата и я тръшна след себе си. Мразеше се. Какво му ставаше? Близо до нея се държеше подобно жребец около разгонена кобила. На моменти едва се бе сдържал да не я изнасили. Вероятно случилото се през онази нощ никога нямаше да се повтори. О, боже! Беше я наранил толкова зле, че тя бе избягала, рискувайки собствения си живот. Ако нещо й се беше случило… Самата мисъл го влудяваше. Ако някой я беше наранил или по-лошо, убил, вината щеше да е в него, защото правеше съвместния им живот толкова непоносим, че й се беше наложило да избяга.

Утре щеше да й върне дрехите. Нямаше намерение да я държи под ключ, докато не реши, че й вярва, защото не знаеше кога щеше да стане това. Просто искаше да й даде един урок — и това наказание изглеждаше подходящо. В крайна сметка, каквото си си надробил… Нека тя си мисли, че затворничеството й не го интересува. Нека да се паникьосва и да съжалява. Ха! Ако само беше възможно! Какво, по дяволите, щеше да прави с опърничавата си тексаска жена, която бе нахлула в живота му и го беше обърнала с главата надолу? Как да я укроти?

Разбира се, през деня ще й постави охрана. През нощта пък ще заключва оборите. Сигурен беше, че тя пак ще се опита да избяга. Почти се разсмя. Толкова ли беше непоносим животът с него? Толкова ли противен беше? Такъв кошмар ли беше наистина да бъдеш негова жена? Беше й казал, че онова нещо няма да се повтори. Каза й истината. Какво повече можеше да иска от него? Да не го мислеше за лъжец?

Влезе в кабинета, наля си бренди и дълго пи. Алкохолът му помогна, топлината му го прониза и успокои. Посегна към купчината писма. В очите му се появи подозрение, когато видя писмото от Монтерей. И още едно. Пак ли чичо му щеше да го моли да се върне? Беше ли умрял баща му? Или най-сетне бе преглътнал гордостта си и бе писал на своя син? Но защо? Дон Фелипе никога не се бе интересувал от него, нито като момче, нито сега. Или на смъртното му легло у него се бяха пробудили някакви чувства към родствениците му? Ако беше така, Брет не искаше и да знае. Дъртакът можеше да върви по дяволите.

Той хвърли писмото настрана. След като приключи с преглеждането на другата поща, разбра, че вече е станало късно, почти полунощ. Брет си наля второ бренди, запали цигара и усети, че гледа писмото на Емануел. Не успя да устои на изкушението и го отвори, ядосан от собственото си любопитство. Този път то беше кратко, само няколко реда.

Скъпи Брет,

Ще ми се да можех да ти пиша при по-щастливи обстоятелства. Голяма трагедия сполетя нашата хасиенда. Малкият ти брат Мануел и сестра ти Катерина умряха от дребната шарка. Баща ти е по-зле. Едно от внучетата ми също си отиде, бог да го прости. Моля те, Брет, размисли и ела. Ако не дойдеш, преди да почине баща ти, може да съжаляваш цял живот.

Твой любящ чичо:

Брет се загледа в камината. Мануел, едва десетгодишен, Мануел, когото никога не бе познавал, роден малко преди да напусне хасиендата за злато, беше мъртъв. Сестра му беше мъртва. Един от братовчедите му — също. Баща му бил по-зле. Защо ставаше всичко това? Никои от тях не го интересуваше, с изключение на чичо Емануел. Реши, че утре потеглят.