Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Наистина ли мислиш, че си е отишъл?

— Разбираш ли, Люси, отишъл си е, без да се обади.

Люси се почувства смазана. Той я употреби и захвърли като ненужна вещ. Доближи се ядно до огъня, вдигна една главня и я запрати толкова надалеко, колкото й позволяваха силите.

— Да върви по дяволите!

Тогава видя седлото.

— Не си права, Джоана, сигурна съм, че ще се върне.

Жегата беше неописуема.

Слънцето безмилостно жареше изпепелената долина. Пейзажът беше осеян с повехнали дървета и ярко жълта трева. Сред избуялата, пищна и изненадващо зелена тръстика на един малък поток са гушеше схлупена барака без врата.

Шоз въртеше своя бизнес под сянката на клюмналия й покрив. Всичко започна с ръкостискане. Двамата мургави мъже бяха докарали стоката. Единият беше дебел и с прошарена коса, а другият, млад и източен, имаше кожа с цвят на бакър. Страничните торби на седлата им преливаха от пушки марка „Спенсър“, а по хълбоците им висяха револвери с барабан за шест патрона. Младокът имаше затъкнат в пояса си нож, а Дебелия Джак беше укрил един бръснач в ботуша си. Шоз също беше последвал неговия пример.

— Искам да видя стоката! — каза той и пристъпи под ослепителното слънце. Ризата на гърба му беше прогизнала. Беше се придвижвал с индианска стъпка през по-голямата част от времето, за да пристигне преди „приятелчетата“ и да се увери, че не му се готви капан.

— На твое разположение — каза Дебелия Джак и изплю струйка сдъвкан тютюн.

Младият мъж мълчеше. Просто не можеше да говори, защото езикът му беше отрязан преди много време.

Шоз се доближи до двете товарни мулета, които дремеха на слънцето. Животните наподобяваха опаковани с брезент камари от муниции. Той развърза един ремък, отметна чергилото и смъкна внимателно на земята един денк; после разтвори грубото платно и измъкна дванайсет стандартни армейски карабини.

Усмихна се, върна ги на мястото им и отново привърза вързопа към гърба на мулето. Всяко животно беше натоварено с по пет подобни денка. Шоз провери всеки един и се убеди, че съдържат пушки, а не нещо друго. Както досега, никой нямаше смелостта да го измами.

— Доволен ли си? — запита Дебелия Джак изпод порутения сайвант.

— Ще взема всичко заедно с мулетата — приближи се към него Шоз.

— Предполагах, след като не виждам да имаш нито впрегатни животни, нито кон — какво стана с твоя жребец, гърмяща змия ли?

— Дупка по пътя — кратко обясни Шоз.

Беше се случило предишния ден и той усещаше болка всеки път, щом се сетеше за великолепния дорест кон. Ала животното си счупи предния крак и той нямаше друг избор, освен да го застреля.

Шоз вдигна ризата си и отлепи дебела пачка банкноти от голата кожа на стомаха си, без да трепне. Отброи пет хиляди долара в купюри от по двайсет и прибави една банкнота отгоре за мулетата. Сделката беше уговорена още преди много седмици в Ларедо.

Когато мъжете си тръгнаха, той подкара мулетата в противоположната посока. Бавният ход на животните не го притесняваше. Не беше сигурен дали Дебелия Джак и немият нямаше да се опитат да го убият, за да задигнат пушките обратно. Но Джак го познаваше и беше наясно, че Шоз не е лесен. Мислите му го отведоха при момичето. Контактът му с нея можеше да се сравни единствено с изригването на вулкан. Спомни си изведнъж и за Джоана. Бедната, беше шокирана и може би малко ревнуваше. Той не би имал нищо против да продължат с Люси, ако тя не се бе втурнала да обяснява на приятелката си какво не бяха правили.

Шоз се запита колко време би отнело, докато стигнат до ранчото на Браг. С мулетата можеха да са там най-рано на следващия ден по обяд. Мисълта за предстоящата нощ го изпълни с очакване и той започна да си подсвирква.

Пет мили след колибата в местността Дървото на обесения той спря и разтовари животните. Лопатата си беше на място, зарита съвсем плитко в земята на десет стъпки северно от дървото. Шоз започна да копае.

След един час беше заровил всички пушки, а след още един яздеше обратно към лагера. Двете го очакваха.

Едната с усмивка на облекчение, а другата бясна като гърмяща змия.

— Къде беше?

Нямаше намерение да го изкрещи, но започна да се убеждава в правотата на Джоана, че ги е зарязал, че я е изоставил, след като слънцето се издигна високо, без да се яви никаква следа от него. Адреналинът й се повиши ведно с жегата. Никой истински джентълмен не би ги оставил в това положение сами, без дори да ги уведоми за намеренията си. Без да им остави лично съобщение. Но за какъв джентълмен ставаше дума? Той не спадаше към нейното обкръжение и никак не приличаше на мъжете, които бе оставила след себе си. Не трябваше да забравя, че е скитник. Колкото повече се разгорещяваше и по-дълго чакаше, толкова по-добре си спомняше неговата грубост и безочие.