Бренда Джойс - Тайни

Можеше да остави всичките си вещи. Навън беше толкова горещо, а слънцето все още висеше високо в небето, че бе принудена да замени кокетната си малка шапчица с широкопола сламена капела. После обу удобни обувки с ниски токчета. Бяха съвсем нови, но не можеше да си позволи да изгуби ценно време в излишно суетене и търсене на по-износени. Трябваше да побърза, нямаше време дори да обмисли бягството си. Вече бе взела решение да се добере до Темпълтън и да се обади на доведената си майка, за да я помоли за помощ. След броени минути беше готова да тръгне. Инстинктите й нашепваха да побърза, преди да е променила решението си. Нямаше смисъл да моли Слейд или някой друг от семейството да я отведат до града. Те щяха да й откажат или да се опитат да я разубедят. Защото искаха да я омъжат за Слейд; защото искаха парите й.

Къщата бе построена на върха на едно възвишение. Реджина излезе на терасата, за да огледа стръмната околност и разбушувания океан пред себе си. За миг се запита дали нямаше да вали — небето бавно се смрачаваше, а морската повърхност бе нагъната от заплашителни вълни. Тя отхвърли моментното си колебание. Трябваше незабавно да предпази себе си и личните си интереси. Нямаше кой друг да се погрижи за нея. Вече не.

Реджина излезе на терасата. Възнамеряваше да се прехвърли през парапета и да скочи двайсетината фута до земята. Докато стоеше там, потънала в нерешителност, в съзнанието й изплува смътен силует. Само за миг й се стори, че различава чертите на някой, когото познава, някой, който й е близък и скъп, и който през смях й повтаря, че има сили да го направи. За част от секундата силуетът беше толкова ясен, че сякаш можеше да разпознае човека, а после мигът отлетя.

Реджина замръзна, вкопчила вцепенените си ръце в парапета на терасата. Споменът бе отлетял — а беше сигурна, че е било спомен. Току-що си бе припомнила някого, някой важен за нея човек. Сигурна беше в това. А после силуетът му отлетя в тъмнината на забравените й спомени.

Кой ли беше този неин познат, който така смело е прескачал през тераси? Реджина копнееше за отговор и беше горчиво разочарована, задето не успя да се вкопчи в този образ миг по-рано, когато бе изплувал от бездната на забравата. Чувстваше се съкрушена, а безпомощните сълзи отново изпълниха очите й.

Тя решително се отърси от унинието и реши да се заеме със задачата си. Нямаше нужда от паметта си, за да проумее, че не е от типа хора, които без страх прескачат тераси, така че решително обърна гръб на парапета. Без да спира да мисли, защото това би й дало възможност да се разколебае, Реджина излезе на двора. Пробяга през ухаещата цветна градина, а после и съседния преден двор. Тичешком стигна да входния портал и се облегна изтощена на стената. Опитваше се да сдържи дъха си. Вятърът се усилваше. Несдържаният му порив надигна полите й и ги надипли около краката. Всеки момент можеха да открият отсъствието й. Тя напрегна слуха си за някакви гласове, но никакъв необичаен шум не стигна до слуха й.

Сега сърцето й препусна учестено. Прикритото й бягство я караше да се чувства като престъпник. Тя надникна предпазливо през железните порти. Може би заради времето, а може би заради обедния час — време за почивка — наоколо нямаше никой. Когато бяха пристигнали преди няколко часа, около конюшните и кошарите кипеше бурна дейност. Не би могла да избере по-подходящо време за бягство. Тя мигновено се стрелна през двора.

Не беше помислила за кон, но сега разбра, че ще й трябва, ако искаше да стигне до Темпълтън преди спускането на нощта. Би било истинско безумие да тръгне пеша. По пътя насам не бе видяла никакво движение по пътя, но дори и да срещнеше някого, не би си и помислила да пътува до града с непознат човек. Самата идея бе недопустима.

Реджина не срещна никого, докато вървеше по пътеката към конюшнята. Един предпазлив поглед вътре й подсказа, че вътре няма дори и коняр. Нещата не биха могли да се наредят по-добре. Тя се вмъкна бързо. Беше тъмно като в рог, но не смееше да включи никакво осветление. В задното помещение намери седло и юзди. Беше почти сигурна, че никога преди не е оседлавала кон.

Тя избра най-спокойното на вид животно в конюшнята. Макар да й се струваше, че е виждала кон и преди, отне й доста време да го оседлае и още повече да го обуздае. Животното я гледаше напрегнато, макар да стоеше неподвижно. Реджина се опита да го успокои с нервни, припрени думи. Миг по-късно го изведе от бокса.

Опитвайки се да запази спокойствие и присъствие на духа, Реджина заведе животното до една висока бала сено, набра полите си в ръка и без да обръща внимание на затрудненията и пълната липса на всякакво благоприличие, яхна коня по мъжки. Животното подскочи неспокойно, а тя се сниши и се вкопчи нестабилно в седлото. Докато се опитваше да си вдъхне кураж, тя скъси юздите до нужния размер. Макар да не беше опитна ездачка, беше очевидно, че не е и пълна невежа.