Бренда Джойс - Тайни

— Не — каза Слейд с гръб към нея. — С твоите мили усмивки и с тази „любезност“, ще станеш лесна плячка за всеки мъж, който има късмета да мине покрай теб. Рик е прав. По-добре е да останеш тук, докато си възвърнеш паметта.

Реджина тънеше в несигурност. Беше дошла в Мирамар, защото нямаше къде другаде да отиде и защото бе повярвала, че Слейд ще я закриля при тези странни за нея обстоятелства. Но че не му вярваше. Той я бе излъгал. И все пак, колкото и невероятно да беше, все още й се искаше да му вярва. Много й се искаше. Но как би могла? Не можеше да се довери на човек, който се бе опитал да я използва. Беше болезнено да се превърне в безпомощна жертва на Слейд.

Не можеше да отрече и безспорния факт, че изпитваше силен интерес към него като мъж. Не искаше дори да си спомня за допира на устните му върху своите, за силното му тяло, опряно в нейното. Не искаше да си помисля колко е привлекателен, мъжествен и силен. Не искаше да чувства този неудържим копнеж по него.

В този момент Реджина наистина се боеше. Не от странните обстоятелства или от онова, което й се беше случило, не от загубата на паметта си или от истинската си идентичност, боеше се от този загадъчен мъж, който стоеше в другия край на стаята с гръб към нея. И може би, само може би, се боеше от самата себе си.

— Защо не ми каза?

Той не се помръдна. Не отмести погледа си от облаците, които се носеха плавно към тях.

— Какво да ти кажа?

— Че Рик иска двамата с теб да се оженим.

Той се обърна с лице към нея.

— Виктория отново е развързала езика си?

Реджина чакаше напрегнато, опитвайки се да преглътне издайническите сълзи, предизвикани от новия прилив на болка.

— Защо не ми каза?

— Виждам, че не си особено щастлива от подобна перспектива.

— Аз ти вярвах.

— Не съм ти казал, защото все още не съм взел окончателно решение за себе си — отвърна й остро Слейд. — Истината е, че не съм се съгласил да се оженя за теб.

— Какво?

— Казах на Рик, че ще помисля.

— Казал си на Рик, че ще помислиш?

— Точно така.

Реджина не вярваше на ушите си. Доколкото беше разбрала, Слейд възнамеряваше да се ожени за нея заради парите й. Но не беше така. Той все още размишляваше над идеята. Това, че не бе приел на мига и не се опитваше да я притисне да склони, трябваше да я накара да изпита облекчение, но не стана така.

— Осъзнаваш ли, че това би било абсурдно?

— Колко абсурдно?

— Съвсем абсурдно.

— Защо ли ми се струва, че отказът ти е предизвикан изцяло от моята особа… и няма нищо общо с личността на Джеймс?

Реджина отстъпи инстинктивно назад, шокирана от силата на гнева му. Истина беше. Наистина бе забравила за мъртвия си годеник и за факта, че Слейд е негов брат.

— Така си и мислех.

— Но аз дори не помня Джеймс — опита се тя да се защити.

— Но аз го помня — отвърна той.

Болката му бе също толкова примитивна и необуздана, колкото и чувствата, които бе проявил по-рано във файтона. Реджина осъзнаваше, че няма право да става свидетел на чувствата му, както нямаше право да наднича толкова дълбоко в неговата душа.

— Вината не е моя. Не съм виновна за смъртта на Джеймс. Не съм виновна, че дори не мога да си спомня лицето му. Повярвай ми, най-много от всичко искам да си го спомня… и ми се иска той да беше жив.

Слейд я гледаше напрегнато, погледът му хвърляше гневни искри наоколо.

— Знаеш ли какво, Елизабет? Върви по дяволите!

Той премина бързо покрай нея и затръшна вратата на стаята.

Реджина не сдържа болезнения си стон. Грубите му думи отново събудиха гнева й. Тя се втурна към двойните врати и ги улови, преди да се затворят отново. Взираше се безпомощно след Слейд, а сълзите бликаха свободно по лицето й — същите сълзи, които бе сигурна, че е видяла и в неговите очи. Та нали и двамата плачеха поради едни и същи причини! А дали беше така?

Реджина не можеше да остане в Мирамар нито миг повече. Идването й тук беше грешка. Защото Мирамар не беше вече желаното убежище. Не можеше да пренебрегне факта, че Слейд бе предал доверието й. И тази рана дълго щеше да боли. Това не би трябвало да я измъчва чак толкова — все пак той беше само един непознат. Но законите на сърцето не се управляват от логиката. Слейд вече не беше нейният ангел спасител. И тази мисъл извика нови сълзи в очите й.

Тя се нуждаеше от него! Нима той не можеше да го проумее? Как можеше да й причинява това, когато тя изпитваше такава отчаяна нужда от него?

И въпреки всичко, докато приготвяше припряно багажа си, Реджина не можеше да изхвърли образа му от съзнанието си, не можеше да откъсне мислите си от него. Спомняше си онези свидни мигове, които не биваше да си припомня: неговата загриженост, когато я бе открил до железопътните релси, острите думи, които си бяха разменили с баща си, пламенната му целувка във файтона. В съзнанието й безуспешно бродеше едно безсмислено „ако“. Ако не беше загубила паметта си, ако не беше годеницата на Джеймс… Но сега всичко беше изгубено. Не молеше да промени реалността.