Бренда Джойс - Тайни

И тогава Реджина осъзна, че и тя го изучава също толкова напрегнато и внимателно. Никога досега не й бе хрумвало, че гъстите мигли на някой мъж могат да крият толкова еротика или пък че би й се приискало да опре носа си в изящната извивка на неговия. Устните му бяха полуотворени. Лицето му беше съвсем близо до нейното. Достатъчно близо, за да види колко гладка е мургавата му кожа с изключение на тъничките бръчици около очите му — резултат от многото години, прекарани под слънцето. Защото определено не приличаха на бръчки, причинени от сърдечен смях.

Погледът му бавно се местеше по лицето й. Тялото му пулсираше, плътно притиснато до нейното. Реджина не можеше да откъсне погледа си от този мъж.

— Харесваш ми разгневена — промълви Слейд с приглушен дрезгав глас.

Тя наистина беше разгневена, но същевременно се чувстваше обидена и наранена, и макар че за миг сякаш бе забравила и предателството на този човек, сега чувствата й пламнаха с нова сила.

— Пусни ме. — Гласът й трепереше.

Хладна подигравателна усмивка изкриви ъгълчетата на устните му.

— Нима най-после съм развенчан? — той отстъпи на една крачка от нея. Цялото му същество излъчваше безразличие.

Реджина не можеше да проумее смисъла на думите му.

— Напусни стаята ми.

— Мислех, че съм твоят герой. — Той дори не се помръдна.

— Героите не лъжат.

— Значи наистина съм развенчан. И какво точно съм те излъгал? — Гласът му бе равнодушен и лишен от всякакъв интерес. — Затова ли плачеш? Или се опитваш да ме разиграваш?

Очите й се разшириха от изумление, когато разбра какво иска да й намекне.

— Уверявам те, че по никакъв начин не се опитвам да поощрявам нагоните ти.

— Така ли? Но поощряваше Едуард. Може би си поощрявала и Джеймс. Така ли е?

Реджина не вярваше на ушите си.

— Никога не съм поощрявала брат ти.

— Не, само се хилеше насреща му като идиот. Нима такъв разговор е по вкуса на една дама? — Той отстъпи, без дори да я погледне.

— Това беше игра. Игра на думи. Това е всичко.

Слейд се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Но на теб очевидно ти харесва да я играеш. На Едуард определено му харесва.

— Няма значение дали ми харесва, или не. — По някакъв неуловим начин този човек бе успял да я докара в отбранителна позиция, а гърбът й бе притиснат до стената, не само в буквалния смисъл.

— Няма ли?

— Не! Това е просто начин да бъдеш любезен. Да бъдеш дама. А Едуард просто се държеше като джентълмен.

— А ако аз ти кажа колко си красива, това ще означава ли, че и аз съм джентълмен?

Реджина замръзна. По незнайни причини сърцето й се блъскаше лудо в гърдите. Погледът му срещна нейния. Тя инстинктивно почувства, че въпросът му е напълно сериозен.

— Не. Това не те прави джентълмен.

— Аз не мисля така.

Как бе успял да овладее гнева й с такава лекота и да насочи разговора в друга посока?

— Ти полагаш всички усилия да не се държиш като джентълмен, нали?

Слейд се усмихна, но насила.

— Така ли?

— Почти мога да чета мислите ти, Слейд.

Усмивката му угасна. Той се отблъсна рязко от стената.

— Не ми пука за какъв ме мислиш. Ако искаш да флиртуваш с Едуард и това го наричаш „любезност“, аз няма да съм този, който ще се опита да те спре. Но може би трябва да те предупредя. Защото в твоите книга Едуард може да е вписан като джентълмен, но той е преди всичко мъж.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че той няма да се поколебае да открадне целувка или две. Всъщност, ако го предизвикаш, със сигурност ще го направи.

Кръвта й кипна.

— Аз не го предизвиквам. — Но лицето й се обля в руменина, когато си припомни как бе предизвикала Слейд.

Той я погледна безразлично.

— Прави каквото искаш.

Тя потръпна. Този човек си мислеше най-лошото за нея. Имаше я за неморална. Но това си беше самата истина, нали? Не с Едуард, който, колкото и да беше привлекателен като мъж, не извикваше и най-малкия интерес у нея. Със самия Слейд. В каретата почти откровено го бе помолила за целувка, а само преди миг се бе опитала да го предизвика отново.

Двамата не откъсваха погледа си един от друг. Тишината вибрираше от напрежение. Реджина беше почти сигурна, че Слейд чете мислите й.

— Струва ми се, че е по-добре да се върна в града — едва успя да промълви тя.

Той я изгледа продължително, преди да мине покрай нея на път към терасата. В небето бяха надвиснали тежки облаци и хвърляха дълги, почти пурпурни, сенки над океана. Бризът ставаше все по-осезаем.