— Но любовта е едновременно себична и себеотрицателна, Слейд — промърмори Реджина. — Да не се опитваш да ми кажеш, че си ме обичал дотолкова, че си бил готов да ме отпратиш, за да ме направиш щастлива?
Слейд потръпна.
— Сега, след последния месец на любов и щастие, идеята ми се струва абсурдна.
— Наистина е абсурдна! — натърти Реджина.
— През този месец осъзнах колко съм сгрешил в преценката си за теб, Реджина. Изглеждаш крехка и деликатна като къщна роза, но не съм виждал по-силна и решителна жена от теб. През последните седмици тук, в Мирамар, ти напъпи и разцъфтя. Никога не си била така красива и никога не си изглеждала по-красива.
— Никога не съм се чувствала по-щастлива — прошепна Реджина. Тя изпита порив да му каже кое я кара да цъфти, но го остави още малко да си мисли, че всичко се дължи на него и на късмета да живее в Мирамар. После погали нежно лицето му. — Обичам те. Обичам те от момента, в който те видях за първи път. Затова не признах произхода си и побързах да се омъжа за теб. И никога не съм преставала да те обичам, дори и в момента, в който те напуснах в Сан Франциско. Ето — вече ти излях душата си. — Тя се взираше усмихната в него през замъгления си от сълзи поглед.
— Винаги можеш да ми изливаш душата си, Реджина — прошепна Слейд и лекичко гризна меката извивка на ухото й. — Никога няма да се изморя от твоите признания.
На следващата сутрин Реджина спа до късно, изтощена от емоциите около завръщането на Джеймс и драматичното признание на Слейд. Разбира се, тя прекрасно знаеше, че жените се чувстват отпаднали през първите месеци на бременността.
Навън все още валеше и сякаш не се канеше да спира. Жозефин й обясни, че дъждът няма да спре със седмици.
— Но после ни очаква изненада — усмихна се добродушната жена. — Точно когато ви се стори, че небето никога няма да се проясни, слънцето ще пекне жизнерадостно в простора.
Реджина я погледна остро. В думите на възрастната негърка несъмнено бе заложен двояк смисъл.
— Как се чувства Рик тази сутрин?
— Много е разстроен и почти обезумял. Само веднъж съм го виждала в подобно състояние, а аз живея в този дом още от дете.
Сърцето на Реджина се обърна.
— Когато си е тръгнала майката на Слейд?
Жозефин кимна.
— Рик никога няма да го признае, но той обича Виктория въпреки острия й език.
— Рик е силен човек. Ще го преодолее.
— Ще се съвземе, но му трябва доста време.
— А Виктория? Тя добре ли е?
— За нея не се притеснявайте, мис Реджина. Снощи се напи почти до смърт. Нея не я мислете. — Жозефин беше безмилостна и твърда. — Трябваше да я изхвърлят оттук още преди години.
Реджина не знаеше дали е съгласна, защото Виктория и Рик имаха двадесет и три годишен и стабилен брак. Радваше се, че не е нужно тя самата да прости и да забрави измамата на Виктория и искрено съчувстваше на Рик и Едуард. Тя тъкмо понечи да попита Жозефин какво мисли за бягството на Едуард, когато възбудените викове на Рик достигнаха слуха й. Двете жени се спогледаха озадачени. Реджина се втурна в трапезарията. Рик крещеше като обезумял, и този път гневът му беше насочен изцяло към Джеймс.
— Какво ти е хрумнало пък този път?
— Чу ме добре — отвърна му Джеймс спокойно, но с онова решително изражение, така характерно за мъжете от семейство Деланза, което казваше, че няма път за връщане назад. — Дойдох вкъщи само да си взема някои неща. Няма да остана.
Реджина пристъпи към Слейд, който беше блед като тебешир, и стисна окуражително ръката му. Рик стовари мощния си юмрук върху масата.
— Няма да стане!
Джеймс запази самообладание.
— Няма да остана. Вече съм решил. Но искам и ти да ме разбереш.
— Аз разбирам всичко! Първо ме напусна Слейд, после Едуард, а сега и ти! — Рик се отпусна тежко на дивана. — Какво толкова съм направил?
В този момент Слейд се изправи, заобиколи широката маса и сложи ръка на рамото на баща си.
— Рик, Едуард не те е напуснал. Той избяга от майка си, и ти го знаеш. Аз дойдох у дома, за да остана. А Джеймс е наранен, татко. Длъжен си поне да го изслушаш.
Рик го погледна с просълзени очи и премигна гневно насреща му.
— По дяволите! Хайде, момче, щом имаш нещо да казваш, кажи го!
Джеймс си пое дълбоко дъх.
— Някога Мирамар означаваше нещо за мен. Някога си мислех, че виждам ясно в бъдещето. Дълги години работих усърдно в името на това бъдеще. Но за мен то вече е непостижимо. И безсмислено. — Гласът му стана умолителен. — Рик, не можеш ли да проумееш как се чувствам? През последните пет години аз градих с много любов своя дом — дом за Елизабет и за нашите деца. Но това не са били просто празни мечти, а мъчителни илюзии. Е, с това вече е свършено. Мечтите ми са мъртви и погребани. Не знам къде отивам и дори не ме интересува. Зная само, че няма да остана тук. Накъдето и да погледна, ме посреща само споменът за онова, което някога съм искал — и което бях на косъм да постигна. — Той се усмихна горчиво. — Което си мислех, че съм постигнал.
Читать дальше