Бренда Джойс: Тайни

Джеймс тъкмо понечи да отговори, когато внезапно съзря Реджина.

— Коя е тази жена?

Слейд побърза да дръпне жена си напред и обгърна покровителствено раменете и.

— Това е моята съпруга, Реджина.

Джеймс не вярваше на ушите си.

— Ти си женен?

— Женен съм — отвърна Слейд, не без известна гордост и задоволство. — А сега кажи какво се случи с теб!

— Нищо не разбирам! — опита се да протестира Джеймс. — Написах ви едно писмо и две телеграми!

Стаята потъна в тишина. Реджина не се сдържа да не погледне Виктория, която й изглеждаше единственият човек сред тях, способен да предложи някакво обяснение. С цялата си жизнерадост Виктория заяви:

— Всеки ден се губят телеграми. А старият Бен в пощата обича да си попийва. Добре дошъл у дома, Джеймс! Колко е хубаво, че отново си сред нас!

Джеймс я изгледа втренчено. Очевидно дори и за миг не се трогна от възторженото приветствие на доведената си майка.

— Бен Картър не спря ли да пие миналото лято? Или отново е подхванал старите си навици?

— Доколкото зная, не е — отвърна провлечено Слейд.

— Да влезем вътре — намеси се отново Виктория. — Защо е нужно да стоим на прага? Хайде, дай ми това наметало. Сигурно имаш доста да разказваш.

Реджина чувстваше как й прилошава. Нещо определено не беше наред. И тя разбираше какво е то. По някакъв начин по неизвестни причини Виктория беше скрила писмото и телеграмите. Но защо?

За нея това беше въпрос без отговор. И не се осмеляваше да го зададе. Това не беше подходящият момент, а винаги имаше и вероятност да греши. По-късно щеше да сподели подозренията си със Слейд. Господи, колко ли щеше да се разстрои Рик, ако се окажеше, че Виктория през цялото време е знаела, че в действителност Джеймс е жив! После си помисли и за Едуард. Той щеше да остане съкрушен, ако узнаеше за подлата измама.

Всички се преместиха в трапезарията. Вечерята беше забравена. Жозефин и Лусинда донесоха по чаша горещо кафе за всички и чиния с топла храна за Джеймс. Никоя от двете жени не понечи да се върне в кухнята. Те се суетяха щастливо около Джеймс като същински членове на семейството.

Докато той се хранеше, преди да се впусне в обяснения, Реджина внимателно го наблюдаваше. Беше изключително хубав млад мъж — една от отличителните черти на Деланза. Изглеждаше с няколко инча по-висок и доста по-едър от Едуард и Рик. По тялото му обаче нямаше и грамче излишна тлъстина. Косата му беше тъмна и гъста, очите му — нов нюанс на онова наситеносиньо, така типично за мъжете на Деланза. Беше мъж, който можеше да разбие не едно женско сърце.

Но най-типичното за мъжете от семейство Деланза беше техният чар. Нямаше начин Джеймс да влезе в някое помещение и да остане незабелязан. Реджина осъзнаваше, че тя самата реагира по същия начин на присъствието на Рик, Едуард и дори на собствения си съпруг.

Рик седеше на дивана, от едната страна на Джеймс, Слейд беше от другата. Реджина седеше до мъжа си, стискаше здраво ръката му и искрено се радваше за него. Едуард пък беше придърпал стол към тях, и то толкова близо, че коляното му се отъркваше в крака на Джеймс. Лусинда и Жозефин седяха плътно зад Рик. Двете бяха по-близо до Джеймс от съпругата на Рик. Виктория седеше на стол в дъното на стаята и в демонстративното й отдалечаване от семейството Реджина виждаше най-сигурното доказателство за подозренията си.

— Достатъчно яде — изсумтя Рик. — Сега вече искам да знам къде се беше дянал през цялото това време. Когато онова наводнение най-после утихна, намерихме коня ти при реката със счупен крак, отдавна мъртъв и заплетен между изкоренените дръвчета. Ти вече беше изчезнал. Господи! Как те търсихме само — търсихме те и се молехме да не те открием.

— Господи! — прошепна Джеймс и отблъсна чинията си встрани. После се облегна на дивана с внезапно помръкнало лице. — Но не сте ме открили! И как е възможно да не получите онова писмо, с което ви известявам, че съм добре?!

— След като така и не те намерихме и след като цял месец се изтърколи без никаква следа от теб, какво друго можехме да си помислим, освен че си се удавил в придошлата река? — извиси глас Рик.

— Защо тръгна, без да ни кажеш и дума? — попита Слейд.

— Получих писмо от Елизабет.

— Какво писмо? — не се сдържа Рик.

Устните на Джеймс се извиха в горчива усмивка.

— Какво мислиш? Не беше любовно писмо.

В стаята се установи тишина. Слейд пръв я наруши.

— Господи, Джеймс, съжалявам.

— Е, вече няма нужда. Слава богу, че се случи така!