Бренда Джойс - Тайни

Той се запита какво ли се бе случило в хотела. Имаше ли някакъв смисъл да се съмнява? Защото беше очевидно, че онази жена е Елизабет Сейнт Клер. Дали когато си възвърнеше паметта, и тя щеше да изживее болката от загубата? Беше ли обичала Джеймс? Женитбата им беше уговорена и двамата се бяха виждали само няколко пъти преди последното лято, когато тя се върна от девическото училище в Лондон. Тогава баща й бе починал, а тя пристигна за погребението и остана през лятото.

Тогава Джеймс я бе ухажвал. Често пътуваше до Сан Луис само за да я види. Слейд знаеше това, защото Джеймс често му бе писал за нея. Джеймс със сигурност я обичаше, много я обичаше. Вътрешностите му се свиха на топка при мисълта за техния любовен романс, преди Елизабет да се върне в Лондон за последната година от обучението си.

Сега плановете на Рик му изглеждаха почти забавни. Слейд вече беше най-големият му син. Рик искаше от него да наследи Мирамар. Рик очакваше от него да наследи Мирамар. Това бе традиция, старомодна калифорнийска традиция. Само че имаше една уловка. За да го постигне, Слейд трябваше да се ожени за богатата наследница — Елизабет Сейнт Клер. Защото в Мирамар им липсваха пари — винаги им бяха липсвали — а тази жена щеше да им донесе всичките пари, от които се нуждаеха.

Не искаше да си спомня огромните й доверчиви очи, изпълнени с благодарност. Не искаше тази жена да го гледа по този начин никога. Защото Слейд нямаше да се ожени за нея, никога нямаше да се съгласи на такова нещо. Той нямаше да остане, нямаше да наследи Мирамар и нямаше да се ожени за Елизабет Сейнт Клер. А Рик, който никога не му бе споменал, че е свободен да остане по време на кратките му посещения у дома, сега трябваше да направи нещо повече, отколкото да му позволи да остане. Трябваше да го помоли. Но Рик никога не би го направил. А и да го направеше, нищо не би се променило.

Не че не обичаше Мирамар. Напротив. Винаги бе обичал тези земи и винаги щеше да ги обича. Но Мирамар принадлежеше на Джеймс също както Елизабет Сейнт Клер му принадлежеше. А Слейд обичаше Джеймс и смъртта не можеше да промени тези чувства. Нямаше да предаде Джеймс, дори и след смъртта му.

Утре щеше да се върне в Сан Франциско, където почти от десет години работеше за Чарлз Ман. Сега там бе неговият дом. Рик беше изгубил Джеймс, но все още имаше Мирамар, а Едуард щеше да поеме грижите за земите, когато Рик се почувства твърде немощен — което едва ли щеше да стане, преди да изминат още поне двадесет години.

Цялата ирония се криеше във факта, че Слейд знаеше, че може да вдигне Мирамар на крака, да го измъкне от дупката, в която се намира. Откакто се помнеше, семейството му живееше в безпаричие, защото времената се променяха. Слейд вече не беше невръстно момче. Бе пътувал достатъчно, работил достатъчно и видял достатъчно, за да се освободи от предразсъдъците и да обърне поглед към новото. А то настъпваше от север. Старите ранчо едва свързваха двата края. Модерната индустрия, технологиите и съвременното селско стопанство неумолимо настъпваха по калифорнийските земи. Огромните самозадоволяващи се чифлици като Мирамар бяха отживелица, империи, които принадлежат на миналото, динозаври, които не могат да просъществуват в бъдещето. Те вече нямаха право на живот. Бъдещето беше в разработването на мините и горите, във фермерството. В Калифорния вече съществуваха големи селскостопански предприятия, които произвеждаха огромни количества лимони и портокали, пшеница и ечемик. А земите на Мирамар изобилстваха от плодородна почва. Малобройните им градини произвеждаха най-вкусните плодове в страната, най-пивкото и пенливо вино. Разполагаха също с гъсти гори и Слейд знаеше, че с достатъчно грижи могат да ги култивират, а не да ги ограбват и разрушават. Време беше да се направят промени, за да може Мирамар достойно да влезе в двадесети век, и най-голямата ирония бе, че Слейд го осъзнаваше и имаше сили да го постигне, но нямаше да го направи.

Вместо да изправи Мирамар на крака, утре той щеше да се върне в големия град, с който вече завинаги бе обвързал живота си.

Когато Слейд най-после се върна в хотела, градът отдавна вече тънеше в нощен мрак. Той бе отскочил до кафенето, което вече затваряше. Госпожица Бърк обаче видя кой стои на вратите и веднага го покани да влезе. Сервира му огромна пържола, която Слейд незабавно опустоши с кана силно кафе. Успя да изяде дори половин парче от нейния ябълков пай. Тя сякаш изпитваше удоволствие да се суети около него, а Слейд изобщо не проумяваше причината за това, защото като дете бе направил не една беля и в нейния двор. Момичето беше на неговата възраст. Накрая Слейд реши, че вниманието й се дължи на нейното съчувствие към дълбоката му скръб.