Бренда Джойс - Тайни

— Той е като майка си. Когато тя реши да си тръгне, нищо не беше в състояние да я спре. Щом толкова иска да ни напусне, оставете го да върви.

Тези думи се оказаха последната капка, която преля чашата. Слейд се метна на понито. Джеймс се опита да се вкопчи в ботуша му, но той го ритна — силно — макар баща му да беше онзи, когото наистина искаше да изрита. А Едуард хленчеше умолително:

— Моля те, не си отивай. Моля те, остани.

Тези думи обаче трябваше да се откъснат от устните на човека, който го бе създал, а не от родния му брат.

И Слейд пренебрегна молбите на братята си. А по-късно през същата нощ недалече от Сан Франциско сам до мъждивия лагерен огън, в компания единствено с вятъра и мъглата Слейд ридаеше неудържимо като пеленаче. Това бе последният път, когато от очите му се пророниха сълзи — до погребението на Джеймс.

Измина вече повече от месец, откакто Едуард — не Рик, а Едуард — му се бе обадил в Сан Франциско и Слейд се беше върнал у дома. По време на краткото пътуване той беше почти в несвяст. Отдавна бе забравил злополучното пътуване на юг и пристигането си в Сан Франциско. Чарлз му бе помогнал да забрави. Но явно в миналото съществуваха неща, които не могат да се забравят. А в този момент съзнанието му отказваше да приеме кошмарната вест. Джеймс не би могъл да се удави в придошлия поток. Другите хора можеха да умират, но не и Джеймс. В никакъв случай Джеймс!

Мирамар беше в траур, когато Слейд се отзова на поканата на Едуард. Рик се затвори в себе си и остана неадекватен в продължение на дни, а когато най-сетне се съвзе, лицето му все още изглеждаше мъртвешки бледо, а движенията му бяха забавени и автоматични като у сомнамбул. Той почти не забелязваше присъствието на по-големия си син, а Слейд не си бе идвал у дома от две години. И все пак Слейд съчувстваше на баща си. За миг дори му хрумна да се опита да го успокои. Но Рик не допускаше никого до себе си, неспособен да сподели безграничната си скръб — и така до момента, в който заяви, че иска да види Слейд женен за Елизабет. Слейд мигновено проумя, че е бил истински глупак да изпитва жалост към баща си.

Едуард успяваше да прикрива скръбта си, макар и с цената на неимоверни усилия. Но безгрижната му усмивка вече я нямаше, нито пък остроумните забележки към околните. Слейд знаеше, че отвъд спокойното и невъзмутимо изражение брат му също изпитва болка и тъга, защото никога не беше имало тайни между тримата братя. Дори Виктория, майката на Едуард, изглеждаше погълната в скръбта си. Но когато съзря Слейд, забрави мъката — в случай че наистина скърбеше — и в очите й проблеснаха гняв и омраза. Тя определено не се радваше на завръщането му. Но Слейд и не беше очаквал да бъде другояче.

Погребалната церемония се състоя преди четири седмици, малко след пристигането на Слейд. Дотогава всички бяха изпаднали в някакво вцепенено състояние на тялото и духа, а смъртта на Джеймс им изглеждаше нереална. Изглеждаше невъзможна.

Надгробното слово беше непоносимо за Слейд, защото за разлика от повечето опела, които представляваха безсмислени брътвежи, тук всичко беше истина. Отец Жозеф не преувеличаваше, докато превъзнасяше Джеймс за необикновената му почтеност и безгранична щедрост, за неговото състрадание към ближния и високия му морал. Истина беше и това, че Джеймс бе безгранично отдаден на своето семейство, на баща си и братята си, на доведената си майка и Жозефин, на Мирамар.

Отец Жозеф беше мисионер в Сан Мигел и познаваше Джеймс от дете. Той изрече надгробното слово с просълзени очи и задавен глас. Още при първите му думи Слейд изгуби самообладание и зарида неудържимо. Едуард се оказа по-силен или по-дисциплиниран, а вероятно сълзите му вече бяха пресъхнали, защото обгърна раменете на брат си и му предложи цялата подкрепа и обич, на която бе способен. Слейд не спря да ридае дълго след като погребението приключи, хората се разотидоха, а ковчегът бе заровен дълбоко в плодородната червена почва на Мирамар.

Уискито не му помагаше. И днес скръбта му беше все така дълбока и болезнена, както и в деня на погребението. Отец Жозеф бе заявил, че болката ще избледнее с времето. Разумът му нашепваше, че свещеникът е прав, но това убеждение му носеше незначителна утеха. Никога преди Джеймс не му бе липсвал толкова отчаяно. С времето му ставаше все по-невъзможно да приеме, че никога няма да види брат си отново, да проумее печалната невъзвратимост на смъртта.

Най-сетне огромната топка в гърдите му взе да се стопява. Бе превъзмогнат и тази криза. Слейд огледа невзрачното заведение, препълнено с подозрителни на вид клиенти. Беше толкова погълнат от скръбта си, че за миг дори се изненада да се намери там. Едуард беше прав, и то не само за това. В Сан Франциско никога не би си и помислил да мине покрай такава дупка, но когато се върнеше у дома, неизменно се присъединяваше към грозната тълпа. Дори на двадесет и пет, Слейд неизменно си оставаше неуморимият бунтар от своето детство. Тази мисъл, подсилена от долнопробното уиски, го накара да се почувства малко неспокоен.