Бренда Джойс - Тайни

— Престани да говориш за него, сякаш все още е жив! — Слейд бе заслепен от гнева си. Джеймс винаги бе бил любимецът на баща си, винаги, но тогава той беше и негов наследник. Внезапно на Слейд му хрумна, че Рик наистина обича Мирамар повече от всичко на света — повече дори от собствения си син.

И тогава Рик сграбчи ръцете на сина си.

— Ако не се ожениш за нея, ще загубим Мирамар.

Слейд се вцепени.

— Що за глупост е пък това?

— Ранчото е ипотекирано. Нямах друг избор. Времената бяха лоши, а в близко бъдеще не се виждаше нищо добро. Депресията от 1893 ни засегна много сериозно. Но никога не съм мислил, че ще стигнем дотук.

Слейд го гледаше слисан.

— От две години не съм правил никакви вноски по ипотеката. Но всичко беше наред — допреди шест месеца, когато някакъв банкер от Ню Йорк купи банката в Сан Франциско. Тогава ме заплашиха, че ще ни отнемат собствеността. Промениха решението си само заради женитбата на Джеймс — и заради зестрата, която Елизабет щеше да ни донесе. Сега не знаят, че Джеймс е мъртъв. Но веднага щом разберат, ще ни изхвърлят от земите ни. Едва ли ще се опитат да управляват ранчото. Незабавно ще го продадат, и то на парчета. Трябва да се ожениш за Елизабет, и то скоро. Ако не го направиш, ще ни отнемат Мирамар.

Слейд бе шокиран, напълно неспособен да пророни и дума.

— Това е самата истина — завърши накрая Рик и пусна ръцете му. После отстъпи крачка назад и отново погледна сина си в очите. — Ние няма просто да обеднеем. Ще бъдем напълно разорени.

Слейд не откъсваше невярващ поглед от баща си.

— Ако ти не се ожениш за нея, Едуард ще го направи. Нуждаем се от парите й, и то незабавно.

— Едуард не се интересува от Мирамар — чу се да промълвява Слейд.

— Прав си. Единственото нещо, което някога го е интересувало, са жените и безкрайните игри на карти. Но Едуард е млад и умен. И ще направи това, което е длъжен да направи. — Рик остави останалото неизказано: не като теб.

— Значи Виктория най-после ще бъде щастлива — отвърна му саркастично Слейд. Тази жена би направила всичко заради сина си дори ако това означаваше да го накара да се ожени без любов за годеницата на мъртвия си брат, след като това бе начинът той да наследи ранчото. Но каквото и да говореше Рик, Едуард никога не би се съгласил. А дали бе така? Едуард също беше изключително лоялен — това бе отличителна черта на всички Деланза.

— Е?

Слейд се чувстваше уловен в капан, притиснат в най-тесния ъгъл. Не искаше да остане. Не искаше Мирамар. Мирамар принадлежеше на Джеймс, който още не беше изстинал в гроба си. Но… самата идея да загубят Мирамар беше така невероятна, плашеща, отблъскваща. А и мисълта Едуард да се ожени за Елизабет не му изглеждаше по-привлекателна.

— По дяволите, какво толкова неприятно има в брака с такова хубаво младо момиче, след като това ти дава възможност да получиш онова, което винаги си искал? — избухна внезапно Рик.

— Това не е вярно — отвърна гневно Слейд. Но ако трябваше да бъде честен пред себе си, трябваше да признае, че е точно така. Някъде дълбоко в себе си Слейд винаги бе искал онова, което нямаше право да притежава. А сега недостижимата мечта можеше да се превърне в реалност. Но само защото брат му беше мъртъв.

Той се обърна рязко. Спря се на вратата, по-мрачен и навъсен от всякога.

— Ще помисля. Имам нужда от малко време.

Изражението на Рик бе не по-малко мрачно от неговото.

— Опасявам се, че не разполагаме с никакво време.

Лекарят беше висок, жилав мъж, чиято възраст бе трудно да се отгатне. Реджина седеше покорно на един стол, докато той опипваше подробно главата й. Този човек не й вдъхваше особено доверие. Очите му бяха мътни и кръвясали, а от устата му долиташе остра миризма на уиски, която дори силният одеколон не беше в състояние да притъпи. Изражението на младата жена оставаше непроницаемо, но сърцето й се блъскаше тревожно в гърдите. Мислено тя се успокояваше, че колкото и непочтен да изглежда този човек, все пак е лекар. И още повече, беше го довел самият Рик Деланза, който в момента чакаше отвън пред вратата. Тя определено се боеше от момента, в който лекарят щеше да произнесе диагнозата. Защото, макар да бе изминал цял ден от злополучния инцидент, и въпреки че беше разгледала подробно съдържанието на багажа си, съзнанието й си оставаше същата черна дупка, както и вчера, когато Слейд я бе открил до железопътните релси. Не я бе споходил нов проблясък на паметта, откакто в главата й проехтя онзи пистолетен изстрел.