Бренда Джойс - Тайни

Сега, от дистанцията на времето, Слейд можеше да проумее всичко това. Но онова невръстно момче, което надничаше закачливо от миналото, така и не успя да се примири, че възрастните винаги го обвиняват за всяка извършена беля, макар в действителност именно той да бе инициаторът на повечето лудории — някои безобидни, други груби и подмолни — които тримата с братята му редовно извършваха. Несъмнено Слейд бе тарторът на пакостливото дуо, което се превърна в трио, след като Едуард порасна достатъчно, за да им бъде партньор в белите.

Днес, от позицията си на възрастен, Слейд можеше без усилие да се обърне назад, към онова момче, и да се усмихне тъжно, защото ясно съзираше причината за неуморните му бели. Невръстното момче отчаяно се стремеше да привлече вниманието върху себе си. И единственият начин, който му бе известен, за да го постигне, беше да причинява проблеми. А проблемите водеха след себе си нови проблеми. Той бе наказван безброй пъти, но нито затварянето у дома, нито шамари бяха в състояние да сломят ентусиазма му.

И все пак петнадесетгодишната Джени Дойл не беше забременяла от него. Раната от този спомен все още наболяваше. Несправедливостта все още го гнетеше. Дори след като Едуард застана пред тях и твърдо пое вината за деянието си, никой не му повярва, защото беше само на дванайсет. Разбира се, никой не би си и помислил, че Джеймс е в състояние да съблазни невинната си съседка, така че всички насочиха обвинително поглед към Слейд.

Този инцидент не се размина с безобиден шамар. Слейд бе престанал да повтаря, че е невинен дълго преди да започне самото наказание. Едуард пък не престана да крещи, че е виновен, докато накрая не го заключиха в стаята му. И тогава Рик наби сина си с камшик. Но Слейд упорито сдържаше болезнените стонове. Рик беше бесен, а Слейд — толкова изплашен, че дори не проумяваше какво говори баща му. Рик ругаеше вулгарно сина си, задето толкова приличал на майка си. В действителност това беше нелепо, защото Слейд бе толкова различен от нея, колкото един син можеше да се различава от родната си майка.

Сега всичко това беше минало, а Слейд бе достатъчно помъдрял, за да проумее, че бичуването беше само повод, но не и причина за неговото бягство от дома. Наказанието заради бременността на Джени Дойл бе само заключителната битка от продължителната и нерадостна война, която Слейд водеше за вниманието на баща си. Бичуването се оказа разрушително положение — не за тялото, а за душата му. А Рик дори не се опита да го задържи. Остави го да си отиде.

Джеймс обаче се опита да го спре. Настойчивият му глас все още отекваше в ушите му, както и накъсаните хлипове на Едуард.

— Не можеш да си отидеш. Татко не е искал да те прогони.

— Напротив, иска го. На гърба си имам шест рани от камшика. Иска го. — Гласът на Слейд се пречупи.

— Нека да повикам Жожо — извика разтревожен Джеймс. Това бе галеното име на жената, която ги бе отгледала. — Тя е в кухнята. Изля порой от сълзи заради теб.

Слейд си помисли, че скоро и той ще може да си позволи да заплаче. Поне тя се интересуваше от него — винаги се бе интересувала. Но този път това не му беше достатъчно. Той се намръщи на Джеймс, който стоеше колебливо зад хлипащия Едуард. Конюшнята тънеше в мрак и брат му представляваше една мъничка сянка в тъмнината, разтърсвана от мъчителни ридания.

— Кажи му да престане.

— Стига — заповяда Джеймс на Едуард, но гласът му не беше строг, а ръката му се плъзна успокоително около раменете му. — Вината не е твоя. Ти каза истината.

— Слейд си тръгва заради мен! — извика Едуард разстроен. — Мен трябваше да бичуват, а не него.

— Така е — отвърна спокойно Джеймс. — А сега го забрави. Слейд, недей да тръгваш. Веднага се връщам с Жожо. Тя ще ти намаже гърба с мехлем. — В гласа му се долавяше отчаяние.

— Не. Така само ще плаче още повече. — Слейд се извърна рязко. Цялото му тяло бе сковано от болките в гърба. Той изведе на двора червеникавокафявото пони. Рик сигурно щеше да полудее, когато откриеше липсата му.

Джеймс се вкопчи неистово в него.

— Не можеш просто да си тръгнеш! Не можеш да ни причиниш това! Не можеш!

— Напротив, мога — едва успя да промълви Слейд, като се опитваше да не обръща внимание на Едуард, който отново зарида.

— Отивам да доведа татко — извика Джеймс.

— Не си го и помисляй — отвърна му Слейд, макар една част от него отчаяно да искаше брат му да направи точно това.

И тогава някъде от тъмните сенки около къщата долетя гласът на Рик: