Бренда Джойс - Тайни

Пронизана от болезнено чувство за вина, Реджина покри лицето си с ръце. Мразеше се, задето с такова нетърпение очакваше завръщането на Слейд. Та нали неговият брат, нейният годеник, беше мъртъв! Макар в момента да не изпитваше каквото и да е чувство към него, би трябвало да скърби за Джеймс, а не да се отдава на мечти за брат му, който бе спасил живота й. Реджина си повтаряше, че в нейното състояние е нормално да се нуждае от единствения човек, когото наистина познава, да търси спокойствието и жизнената сила, които той с готовност й предлагаше.

Тя прехапа устни. Не можеше да пренебрегне чувствата си в такъв момент. Слейд бе единственият човек, който разсейваше страховете й. Ако не можеше да разчита на него, щеше да остане съвсем сама. Не, не можеше да потиска чувствата си.

Той не приличаше на герой. За пръв път от часове насам Реджина се усмихна. Героите носеха палта от туид и велурени бричове и яздеха черни коне с лъскав косъм. Героите носеха също лъскави черни фракове, бели ризи и златни пръстени със скъпоценни камъни и фамилни инициали. Те никога не се обличаха в износени дънки, напоени с пот памучни ризи и прашни катарами на колана. Макар и изключително привлекателен, Слейд бе обикновен човек от плът и кръв, и то такъв, на когото очевидно му липсваше добър шанс в живота. Но този обикновен човек я бе спасил. И тя му дължеше огромна благодарност.

Приятните й мисли бяха прекъснати от внезапно хлопане по вратата. В първия момент Реджина си помисли, че е Слейд. Тя се втурна нетърпеливо към вратата, свали резето и отвори широко. На прага определено не стоеше Слейд, но младата жена веднага се досети кой е мъжът срещу нея. Беше по-висок и по-светъл, лицето му беше по-грубо и не така красиво, но очите бяха същите — тъмни, пламенни очи. Напрегнат, интелигентен поглед. Това беше Рик Деланза, бащата на Слейд.

Очите му проблясваха при вида на Реджина. Той вдигна сърдечно ръце и каза:

— Елизабет! Слава богу, че си добре!

Слейд се облегна на дървения стол, а главата му се опря в грубата стена отзад. В едната си ръка държеше запалена цигара, в другата — чаша уиски. В позата му обаче нямаше нищо спокойно и отпуснато. Краката му бяха прегънати в коленете, а стъпалата — здраво стъпили върху разнебитените плочки на пода. Изглеждаше така, сякаш е готов във всеки момент да скочи и да се изправи застрашително от малкия стол.

Върху тясната разклатена маса пред него бе поставена отворена бутилка. Слейд се взираше напрегнато във вратата. Въпреки тежкия дим, който висеше неподвижно във въздуха, той забеляза Едуард в момента, в който стъпи на прага на неугледното заведение.

Едуард пристъпи към него. Беше малко по-висок и много по-едър от Слейд. Слейд беше силен и жилав, Едуард бе набит и мускулест. Също като при Слейд, лицето му, което можеше да се нарече красиво, беше обрамчено от блестяща черна коса. Но тук свършваха всички прилики между двамата братя. Едуард беше много по-светъл и с бледосини очи. Челюстта му беше по-широка, носът — по-заоблен и леко изкривен. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза, сребристо палто и копринена вратовръзка. За разлика от повечето едри мъже Едуард носеше дрехите си с лекота и грация. Разбира се, облеклото му бе изработено по поръчка. Ботушите му бяха лъснати до съвършенство и носеше широкопола черна шапка, която захвърли на масата пред брат си.

— По дяволите, Слейд! Не можа ли да намериш по-долнопробна дупка?

— Здрасти, братле.

Едуард дръпна един стол и се намръщи при вида му, преди да се отпусне върху него.

— Очевидно ти харесват такива бардаци. На съседната улица, в „Рене“, имат най-доброто уиски и най-хубавите момичета в града.

— Тук се чувствам у дома си — отвърна иронично Слейд.

Едуард го изгледа втренчено.

— Глупости. Във Фриско дори не би си помислил за такава бърлога.

Слейд не каза нищо. Той просто се обърна и направи знак на някаква закръглена сервитьорка да донесе чаша за брат му.

— Цялата бутилка ли смяташ да изпиеш? — попита Едуард.

— Може би.

Брат му въздъхна. Той взе чашата на Слейд и изпи половината от съдържанието й, преди да му я върне.

— На мен също ми липсва.

— Не започвай отново.

— Защо? — Лицето на Едуард се сгърчи от болка, а красивите му сини очи потъмняха. — Никога няма да превъзмогна смъртта му, никога. Никъде по света няма втори като Джеймс. Но не смятам да се напивам до смърт заради това.

— Ти само се чукаш до смърт — отвърна спокойно Слейд. — Ако не внимаваш, може да пипнеш нещо, за което да съжаляваш цял живот.