Бренда Джойс: Тайни

Тя разгледа напрегнато лицето си. Беше овално и нежно, с високи скули. Устните й бяха плътни и наситенорозови, тенът й — блед, но под натрупания прахоляк прозираше златист загар. Очите й бяха светлокафяви, кехлибарени, миглите й — дълги и тъмни. Това придаваше известен драматизъм на външността й.

Втренчена в напълно непознатото лице, което я гледаше от огледалото, Реджина можеше само да се надава, че това е просто кошмарен сън. Тя докосна неуверено лицето си, за да се убеди, че това наистина се случва и че тази абсурдна ситуация не е само страховит кошмар. Беше самата реалност. Пръстите й докоснаха собствената й гладка кожа, подът под краката й беше стабилен и твърд и пространството около нея определено беше триизмерно.

Внезапно в съзнанието й нахлу неканена натрапчива мисъл. Тя беше скочила от влак. Пулсът й се ускори. Все още не можеше да си спомни, а безуспешните опити й причиняваха единствено адско главоболие. Сега, докато се взираше в собственото си огледално отражение, Реджина можеше да проумее защо й се е наложило да скочи в движение от влака. Отсреща я гледаше изключително красива жена, жена, която би могла да вдъхнови бандитите за нещо повече от обикновен обир.

Какво ли се бе случило? В съзнанието й отекна ужасяващ пистолетен изстрел и тилът й бе пронизан от болка. Тя притисна ушите си с ръка. Един безкраен миг Реджина остана така — притихнала, изплашена, неподвижна. Внезапно тя се втурна към прозореца и погледна надолу към „Мейн стрийт“. Улицата беше напълно пуста с изключение на две мулета, които теглеха препълнена каруца. Реджина дръпна прозореца, който изскърца и се отвори неохотно. Топъл бриз докосна нежно влажното й от пот лице. Тя се вслушваше напрегнато за нов пистолетен изстрел, докато пред погледа й изскочи невръстно момче на колело, завързало пъстър балон на седалката си. До слуха й достигаше само кучешки лай, воят на вятъра и мъжки смях от ресторанта отдолу.

Реджина бавно осъзна, че никакъв изстрел не бе отеквал в смълчаното градче. И все пак звукът й се бе сторил толкова реален. Дали не беше проехтял някъде от заличената й памет?

Бездиханна и скована, Реджина потъна в меката тапицерия на шарения стол. В продължение на няколко минути не се опита нито да мисли, нито да се движи. Не се осмеляваше да мисли. А когато най-сетне мислите пробиха стената на съзнанието й, тя бе изненадана да открие, че мисли за Слейд.

Против волята си Реджина насочи поглед към струпаните в ъгъла куфари. Не се осмеляваше да се приближи към тях. Все пак знаеше, че трябва да го направи. Току-що някакъв спомен бе проблясвал в съзнанието й, вече беше сигурна в това. Дали не бе причинен от отражението на лика й в огледалото? И ако беше така, дали видът на собствените й вещи нямаше да провокира по-силен проблясък в паметта й? Страхът почти я сковаваше. По високите й скули потекоха лепкави струйки пот.

Същински сомнамбул, Реджина се изправи и бавно прекоси стаята. После се наведе предпазливо над отворения куфар. Някой вече бе направил това преди нея, неизвестен за нея човек бе тършуват тайно из дрехите й. Те не бяха подредени, а разхвърляни небрежно из куфара. Реджина извади отвътре някаква дневна рокля. Беше от висококачествен лен и украсена с ръчно бродиран мотив. Тя посегна към друга рокля. В ръцете си държеше тежка и скъпа коприна. Не можа да разпознае никоя от дрехите и в момента, в който стигна до дъното на куфара, дишането й вече бе тежко и неравномерно, като след дълго и мъчително усилие. Бяха й съобщили, че това са нейните вещи, но тя не ги беше виждала никога преди. Те не успяха да освежат паметта й. И вече не чуваше страховити изстрели в съзнанието си — изстрели, които да звучат отчайващо реално.

Реджина беше прегледала само единия куфар, но вече се чувстваше изтощена. Нямаше сили да го повдигне, за да отвори долния куфар и предпочете да се отпусне в мекия стол. Потта се стичаше обилно по тялото й. Навън бе горещо и задушно, но това не беше единствената причина дрехите да полепват по влажната й кожа.

Паметта й оставаше празна, но тя осъзна, че усилията й не са отишли съвсем напразно. Току-що бе научила една важна подробност за себе си. Всички дрехи в онзи куфар принадлежаха на богата млада жена. Много богата млада жена. Слейд не й беше казал, че Елизабет Сейнт Клер е богата. Това обаче беше изключително съществен пропуск.

Внезапно съзнанието й се изпълни с безброй въпроси, за които тя нямаше готов отговор. Дали беше богата? Къде ли беше семейството й? Ами Джеймс? Дали бе скърбяла за него преди онзи обир във влака? И когато си възвърнеше паметта, щеше ли да се чувства съкрушена от смъртта му? Да можеше поне да си спомни лицето му!