Бренда Джойс: Тайни

Реджина седеше, напълно неподвижна. Този мъж е влюбен, осъзна вцепенена тя, влюбен в онова място, наречено Мирамар. В момента сякаш описваше любимата си жена.

— Земите ни представляват заоблени хълмове и скрити долчинки, но изобилстват от тучни пасища. Отглеждаме преди всичко говеда — продължи Слейд със същия замечтан глас. — Но насадихме и няколко акра с лимони и портокали. Имаме даже прекрасна бадемова градина. — Той се усмихна. — Най-добрите бадеми в околността. Имаме и лозя, и Господ ми е свидетел, че правим най-хубавото вино в целия щат. А по крайбрежието хълмовете са обсипани с борове и дива растителност. През зимата често ходим на лов за елени и лосове, а през лятото ловим сладководна пъстърва. Не заради спорта, а за да се храним. Понякога над земите ни прелитат цели ята орли, обикновено белоглави. Океанът гъмжи от всякаква риба и през цялата година можеш да гледаш морски лъвове освен през май и юни, когато се размножават. Бреговата ивица в Мирамар е може би най-красивата, цял отделен свят. На север брегът е див, заобиколен от непристъпни скали, но при залива, където често плуваме, пясъкът е равен и гладък, с цвета на тези перлени обици, които в момента носиш. Все пак океанът е доста опасен — не един човек е срещнал смъртта си там. Не бива да плуваш, ако не си здрав и силен. Ние сме свикнали с него от деца.

— Ние?

— Аз и братята ми. Едуард… и Джеймс.

Реджина остана безмълвна. Беше напълно запленена от описанието на неговия дом. Никога не беше виждала морски лъв и се питаше как ли изглежда. Това място, наречено Мирамар, звучеше твърде красиво, твърде примамливо, за да съществува в действителност. Тя си представяше три малки момченца, които си играят във водата, заобиколени от загадъчните морски лъвове.

— Разкажи ми за него — каза тихичко тя, внезапно пронизана от чувство за вина. Джеймс беше неин годеник, а тя не само не си спомняше нищо, но и не изпитваше каквото и да е чувство към този човек. Трябваше да узнае всичко за него, преди двамата да се изправят един срещу друг. В този момент Реджина осъзна, че Слейд не нарушава тягостната тишина и че тялото му се напряга неудържимо зад нея.

— Разкажи ми за него.

— Господи! Дори не знам откъде да започна.

— Как изглежда той?

— Едър. По-едър от мен. Много по-едър. И привлекателен. Истински хубавец. Жените… — Внезапно гласът му затихна.

Реджина можеше да се досети какво бе понечил да изрече Слейд. Тя се извърна на седлото, за да го погледне. Беше изненадана да види мрачната усмивка на лицето му и празния безизразен поглед. Когато очите им се срещнаха, той бързо погледна встрани.

— Винаги можеше да притежава всяка жена, която пожелаеше. Не само заради външния си вид. Беше изключително мил човек. Никой не беше по-любезен от него. Винаги се опитваше да помага на другите, дори и на тези, които не заслужаваха вниманието му.

— Значи имам невероятен късмет — промълви тихо Реджина, но все още не изпитваше нищо освен неимоверен интерес към любовта, която Слейд изпитваше към брат си. Той сякаш не я чу.

— Не познавам по-умен и проницателен човек от Джеймс — продължи той. — Няма друг такъв на света. Как пишеше само! Никой не може да напише по-красиво писмо — това го знам със сигурност. Никой не е толкова изряден и усърден работник. И почтен. Джеймс беше изключително почтен, никога не би изоставил теб или когото и да било другиго. Когато даваше някакво обещание, когато сключваше някакво споразумение, винаги държеше на думата си. Без значение за какво става въпрос.

— Изглежда, Джеймс е съвършен — каза замислено Реджина.

За миг Слейд остана безмълвен.

— Нямаше втори като Джеймс. Никъде. Той наистина беше съвършен.

Внезапно Реджина осъзна, че Слейд говори за бъдещия й съпруг само в минало време.

— Защо непрекъснато повтаряш, че е бил такъв или онакъв? — попита го тя.

Слейд се напрегна. Дълго време не изрече и дума. Реджина разбра.

— Защото Джеймс беше силен и беше умен. Но това вече е минало. Джеймс е мъртъв.

В Темпълтън имаше само един хотел и той се намираше на главната улица — „Мейн Стрийт“, въпреки че единственият ресторант в града също предлагаше стаи под наем. Хотелът — нова тухлена постройка с гръб към улицата — беше в съседство с ресторанта. Никоя от сградите нямаше име. Обикновените табели с надписи „Хотел“ и „Ресторант“ очевидно бяха достатъчни както за собствениците, така и за клиентите.

Един-единствен дъб хвърляше сянка в южната част на града. По улиците вместо тротоар имаше дъсчена пътека и липсваше всякакво осветление. Главната улица беше широка и прашна. Железопътната линия се простираше успоредно през един квартал разстояние от нея, от същата страна на пресъхналата река Салинас.