Бренда Джойс - Скандал

Дом стисна челюст.

— Разбирам.

— Не. — Ан преглътна. Отново не й достигаше въздух. Този мъж я беше използвал, беше я излъгал. А тя му бе позволила да я използва още веднъж. Въпреки че той може би я ненавиждаше, че й желаеше злото… Божичко!

Не можеше да се успокои. Дишаше тежко. Сърцето й сякаш се мъчеше да изскочи от гърдите. Дом също се надигна от леглото.

— Какво, вече се разкайваме за стореното? — подигравателно попита той със зъл, ехиден тон, какъвто Ан чуваше за пръв път от неговата уста. Тя мълчеше като онемяла. Без да сватя поглед от нея, Дом вдигна панталоните си и ги закопча.

Въпреки онова, което бяха правили току-що, Ан извърна очи, поруменяла от смущение.

Той се наведе, взе раздраната си риза и я преметна през лакът. По нея имаше кървави петна. Ан ококори невярващо очи. Нима това бе нейно дело? Разтреперана, тя сведе поглед към ноктите на ръцете си.

Дом се усмихна горчиво. Гневно.

— Точно така, Ан. Моята кръв, твоите ръце.

Ан е мъка потисна ужасения си вик. Погледите им се срещнаха и този път тя не намери сили да извърне очи.

Устните на Дом се изкривиха в нещо като злъчна усмивка.

— Можеш да се преструваш на светица пред хората, щом това ти харесва, но двамата с теб си знаем истината, нали?

Тя го погледна сепнато. Думите му целяха да я наранят и бяха постигнали целта си.

— Но никога недей да се преструваш на светица пред мен.

Лицето й пребледня.

Изпаднал в очевидна ярост, Дом тръгна към нея. Ан трепна уплашено и това го ядоса още повече. Той се обърна рязко и излетя от стаята.

На другата сутрин Дом още беше ядосан. По-ядосан от всякога. Ядосан преди всичко на Ан. По някаква необяснима, глупава причина чувстваше, че ако може да разчита на нейната преданост ще успее да понесе всички несгоди, които му вещаеше бъдещето.

Но Ан не му предлагаше помощта си, и то съвсем не заради това, че някога я бе изоставил. Тя желаеше тялото му — това бе очевидно — но не даваше пукната пара за душевните му страдания. А Дом се нуждаеше от нея, и то не само физически, въпреки че явно трябваше да се задоволи единствено е това. Проклинаше я.

Той дори не погледна обилната закуска, сервирана на масата пред него от прислугата, която всячески се стараеше да го развесели и да повдигне духа му. Колдуел непрестанно се въртеше около него, но когато на входната врата се позвъни, отиде да я отвори. След минута се върна, за да съобщи на Дом, който тъкмо отпиваше глътка димящ черен чай, че лорд Блейк е дошъл да го води. Дом остави порцелановата си чаша на масата.

— Кажи му да влезе — кимна той.

След миг Блейк се появи в трапезарията. Изглеждаше безукорно в тъмния си утринен костюм. Но сините му очи бяха изпълнени с тревога.

— Добро утро, Дом. Не, не ставай.

Дом се отпусна обратно на стола си в късия край на излъсканата до блясък дъбова маса.

— Хапни нещо, Блейк.

— Вече ядох. — Блейк седна до него. — Късничко си станал днес.

Дом не отвърна. Не беше мигнал цяла нощ, въпреки бурното си любовно преживяване с Ан — или може би тъкмо заради него. Заспа едва на разсъмване, напълно изтощен. Първото, което направи, след като се събуди, бе да провери как е херцогът. Беше все още сънен, със замъглен поглед, затова в първия миг се бе заблудил, че Ръдърфорд се опитва да отвори очи. Но щом се разбуди осъзна, че състоянието на дядо му изобщо не се е променило.

— Как е херцогът? — попита угрижено Блейк, сякаш прочел мислите му. Всъщност нямаше нужда да ги чете — вестта за апоплектичния удар на Ръдърфорд вече се бе разнесла из целия град.

— Няма никаква промяна.

— Съжалявам — наскърбено каза Блейк. — Много съжалявам.

Дом срещна погледа на своя приятел.

— Аз също.

Блейк се поколеба.

— Дом, неприятно ми е да повдигам този въпрос, особено сега, когато имаш толкова проблеми. Но има нещо, което, струва ми се, трябва да знаеш.

Дом трепна. Знаеше какво ще последва. Но не беше готов да го посрещне.

Блейк прие мълчанието му като знак, че може да продължи.

— В града се носи отвратителен слух.

Дом си наля още една чаша чай. Мълчеше и чакаше. Колдуел веднага се появи до него.

— Оставете на мен, милорд!

Дом подаде сребърния чайник на иконома.

— Продължавай — мрачно каза той.

— Не знам кой е пуснал тази гадна клюка, но се надявам да му извиеш врата — каза Блейк с пресилена усмивка. — Ако не ти, ще го сторя аз.

Дом продължаваше да мълчи, забил поглед в ръцете си.

— Клюката е, че ти не си син на Филип Сейнт Джордж и следователно не си истинският наследник на херцогската титла.