Бренда Джойс - Скандал

Той продължаваше да я гледа втренчено. Макар очите му бяха приковани в лицето й, Ан се смути и побърза да затвори деколтето на пеньоара си и да го стисне здраво. Погледът му веднага се плъзна към побелелите кокалчета на ръката й и тя мигом съжали за необмисления си порив към благоприличие.

Усети, че се изчервява. Когато погледите им се срещнаха отново, Ан съзря многозначителния блясък в зениците му. Стомахът й се сви. Дали Дом се досещаше, че все още го намира, за привлекателен? Дали се досещаше и за останалото?

Възможно ли бе да е убиец? Не, това беше абсурдно, въпреки че той имаше много по-силен мотив от когото и да било друг. И все пак… Дали знаеше за какво мисли в момента тя? Дали Патрик и Бел не бяха прави?

Ан облиза напуканите си устни. Не, Дом не можеше да знае, не можеше да се досеща. Просто се бе поддала на въображението и страха си, защото бе късна вечер и двамата бяха сами. Тя се усмихна неуверено.

Очите на Дом придобиха студен блясък. Не отвърна на усмивката й.

Ан бавно се изправи на крака. Цялото й тяло гореше. Имаше чувството, че ще се задуши от топлина. Без да поглежда към Дом, тя отиде до прозореца и се помъчи да го отвори. Едва след няколко неуспешни опита осъзна, че е залостен. Накрая го разтвори рязко и пое голяма глътка от хладния нощен въздух. Погледът на Дом изгаряше гърба й. Защо не си отиваше?

Ан си напомни, че ако Дом наистина е искал да я убие, щеше вече отдавна да го е сторил. Отново й хрумна, че виновникът навярно е той, но намерението му е само да я уплаши. Може би просто искаше да я отстрани от Уейвърли Хол?

Тя се обърна към него. Както бе предполагала, той я гледаше втренчено. Ами ако беше невинен? Ако най-тежкото му престъпление бе това, че я беше прелъстил, без да изпитва нищо към нея? Ако беше така, то Ан бе морално задължена да застане твърдо до него в този момент, когато целият му живот бе на път да се сгромоляса.

Тягостното мълчание се бе проточило прекалено дълго. Тя се насили да заговори.

— Има ли още нещо?

— Да — отвърна Дом с равен глас. — Има.

Ан внезапно разбра.

Погледът му се плъзна към ръката й, която все още стискаше пеньоара, сетне встрани от нея. Зърната на гърдите й бяха станали твърди и изпъкнали и той без съмнение бе забелязал това.

Дом стисна челюст. Погледите им се срещнаха.

Сърцето й бе започнала да тупти прекалено бързо.

— Време е да си тръгваш.

— Защо?

Ан загуби самообладание.

— Какво си въобразяваш?! Какво искаш?! Ти си луд! — извика тя.

— Може би. — Дом сви устни. — Не се ли досещаш какво искам, Ан? От какво се нуждая?

— Не. — Това не бе отговор, а отказ.

— Ела, Ан. — Гласът му беше дрезгав и мамещ. Той се приближи до нея. Ан не бе способна да помръдне. Ръката му обгърна свития й юмрук.

— Искам д-да си отидеш.

Дом вдигна вежди.

— Наистина ли? Аз пък мисля, че не е така.

— Грешиш — промълви тя.

За миг той замълча без да откъсва очи от нея.

— Искам да знам дали съжаляваш за това, което ме сполетя.

Ан навлажни устни, но не направи дори плах опит да отдръпне ръката си. Цялото й тяло трепереше. А Дом стоеше толкова близо до нея, че бедрото й докосваше коляното му.

— Разбира се, че съжалявам.

Той се усмихна накриво.

— Колко?

Тя го погледна стреснато.

— Моля?

Погледът му се спусна по тялото й.

— Колко дълбоко съжаляваш, Ан? Толкова, че да съжаляваш и за отчуждението помежду ни? Толкова, че да промениш решението си? Да ме утешиш? Да ме поканиш в леглото си?

Този път Ан се помъчи да издърпа ръката си, но това само го накара да я стисне още по-силно. Държеше я здраво, почти грубо, без никакво намерение да я пуска. Внезапно тя се уплаши.

Дом се наведе към нея и гърдите й докоснаха голата му гръд.

— Съжаляваш ли дотам, че да ми предложиш тялото си за утеха? — попита тихо той.

Ан си пое дъх. Допирът на кожата му до зърната на гърдите й през тънката копринена нощница и звукът на топлия му, приглушен глас я изпълваха с трепетна възбуда. Собственото й тяло я бе предало. Беше се отпуснало, разтворило, готово да го посрещне.

— За… за това ли дойде в стаята ми? — прошепна тя.

Очите му потъмняха.

— Не. Да.

Ан онемя. Дом плъзна другата си ръка около талията й и я притисна към себе си в желязна прегръдка. От устните й се отрони тихо възклицание.

— Искам те. Сега — каза той.

— Недей — прошепна тя. Но тялото му бе здраво като стомана и напрегнато от възбуда, и Ан усещаше това с всяко късче на собственото си тяло. — Недей. — Съвсем не бе сигурна, че е искрена.