Бренда Джойс - Скандал

— Няма такава.

Кларис трепна.

— Не е смешно.

— Нямах намерение да ви разсмивам — отвърна Феърхейвън. Беше блед като призрак. Ръцете му трепереха. — Аз обичах Филип. Въпросът не опира до пари.

— А до какво тогава?

Феърхейвън облиза устни.

— До справедливост. — Той преглътна, но не отклони поглед. — Единственото, което искам, е справедливост.

Тя се вкамени.

— Това е пълен абсурд.

Феърхейвън поклати глава.

— Не. Филип ви мразеше, мразеше и Дом. Мразеше цялата тази лъжа. Затова аз я изобличих.

Кларис реши, че не е чула добре. Не можеше да е чула добре!

— Разберете, аз имам една единствена амбиция и тя е да кажа на целия свят истината за вас и за вашия син.

Ан вечеря сама. Кларис изобщо не се появи в трапезарията и Ан реши, че е предпочела да хапне в стаята си. Дом бе останал в спалнята на дядо си, където беше прекарал целия следобед.

Ан нямаше апетит, затова приключи бързо с вечерята и се прибра в покоите си. Много й се искаше преди лягане да види как е Ръдърфорд, но мисълта, че Дом е при него, я възпря. Все пак помоли Бел да провери състоянието на херцога и след малко момичето й съобщи, че няма никаква промяна. Че Ръдърфорд все още е в безсъзнание и че Дом е заспал на един стол до леглото на дядо си.

Ан закрачи напред-назад из стаята. Беше само по копринената си нощница, върху която бе наметнала тънък пеньоар от същата материя. Косата й беше сплетена на една плитка. Толкова се тревожеше за херцога. Скърбеше за него така, сякаш вече беше умрял.

Дом също бе разтревожен и съкрушен. Но тя не биваше мисли за неговите страдания. Не биваше.

— Ан, бих искал да поговорим.

Ан се обърна рязко към Дом, който бе влязъл без да почука.

— Да не би херцогът…? — Тя не можа да продължи.

— Няма промяна. — Той се спря и се втренчи в нея е мрачно изражение. Ан се вкопчи в таблата на леглото си. Какво иска, запита се тя, обзета от страх. Във въздуха витаеше напрежение Ан се опита да се овладее, но това бе невъзможно.

Не и сега, когато Дом стоеше само на няколко крачки от нея и се взираше в лицето й е особен, неразгадаем поглед. По всичко личеше, че току-що се е събудил. Косата му бе разрошена. Вее още беше обут в панталоните си за езда и калните си ботуши, но бе свалил жакета и жилетката си и бе останал само по риза, която беше ужасно смачкана и почти незакопчана. Ан бързо отмести очи настрана, за да не гледа здравата му, загоряла гръд.

И тутакси осъзна, че пеньоарът й е предназначен не да скрива, а да изважда на показ нощницата под него, защото се затваряше само с две тънки панделки.

— Може би не беше зле да почукаш — събра сили да промълви тя поруменяла. Не преставаше да се чуди какво иска Дом и да мисли за подозренията на Патрик и Бел.

Той пренебрегна плахия й опит за протест.

— Феърхейвън идва при мен днес. Не е бил просто най-добрия приятел на Филип, бил е много повече от това. Дойде да ме изнудва.

Ан го зяпна слисано, забравила за оскъдното си облекло. Мислите й се завъртяха е шеметна скорост.

— Да те изнудва? — повтори като ехо тя.

— Да. — Дом говореше така, сякаш рецитираше старателно наизустени думи. — Той казва, че има доказателство за това, че аз не съм син на Филип.

Ан се вкопчи още по-здраво в таблата.

— К-какво?! Това е абсурд!

Изражението му не се промени. Лицето му беше като издялано от камък.

— Всъщност от известно време насам аз сам го подозирах. Истина е. Кларис си призна.

Ан усети, че има нужда да седне. Избра един стол, който беше възможно най-далеч от Дом. Когато вдигна слисания си поглед към него, забеляза колко изопнато е лицето му и колко странно блестят очите му.

— Кой е баща ти?

— Не знам. Не искам да знам.

Тя все още не можеше да излезе от шока. Думите му почти не достигаха до съзнанието й.

— Все едно, реших, че би трябвало да знаеш, защото си моя съпруга, независимо дали за в бъдеще ще живееш с мен или не — каза Дом.

Ан трепна и го стрелна с поглед, доловила в гласа му нотка на горчивина. Но очите му не издаваха нищо. Все пак този обрат на събитията не можеше да не го е съсипал. Самата Ан се чувстваше съсипана. Божичко! Едва сега започваше да осъзнава какво означават думите на Дом. Означаваха, че той ще загуби всичко. Името си, богатството, именията, положението си в обществото. Сърцето й се сви от страх. Страхуваше се за Дом. За себе си в момента тя изобщо не мислеше.

— Ще платиш ли на Феърхейвън?

— Да. Още утре сутринта.

В такъв случаи Феърхейвън щеше да си мълчи. Мисълта я изпълни с огромно облекчение, нищо че нещастието на Дом не би трябвало да я вълнува.