Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

— Да го направим.

Рейна поклати глава и отстъпи от обсега на камерата.

— Чукай я, Габриел, накарай я да крещи името ти, преди да я убиеш.

— Удоволствието е мое — прошепна той. Пристъпи по пода на фалшивата спалня.

Измъкнах единият от ножовете на китката и срязах въжето, което ме държеше за дъската. Китките ми все още бяха свързани. Наблюдавах го, докато обръщах острието, за да срежа въжето между дланите си. Можеше да скочи върху мен в този момент, но не го направи. Той се плъзна по пода, докато освобождавах ръцете си.

Отпусна се на колене край леглото, втренчен в мен. Отдръпнах се от него, ножът беше в дясната ми ръка. Опитвах се да се махна от проклетото легло.

Габриел се претърколи на леглото, докато аз се изтърколвах от него. Той отрази моето движение, но го направи грациозно и болезнено бавно. Той проблясваше от едва сдържана енергия. Не беше направил нито едно проклето нещо, освен да се претърколи през леглото, но обещанието за насилие и секс се понесе през въздуха като светкавица.

Той беше по-бърз от мен. Обхватът му беше почти два пъти, колкото моя. Със сигурност беше по-бърз от мен. Единственото нещо, което наистина беше в мой плюс беше фактът, че смятах да го убия, колкото е възможно по-бързо, докато той смяташе първо да ме изнасили. Това означаваше, че бях готова да направя неща, които той не беше. Поне на първо време. Ако не го довършех бързо, значи бях загазила.

Отпуснах се на едно коляно и обвих ръце около себе си, с острие във всяка длан. Той искаше да се приближи по-близо. Той дори искаше да бъде наранен, така че нямаше да има преструвки, нямаше да има взаимно изпитване на силите ни. Щях да го накарам да дойде при мен и щях да го разфасовам.

Сила се изви вътре в стомаха ми. Пръсна се през мен във вълна от усещания. Миризмата на летни дървета беше толкова силна, че беше задушаваща. За секунда не можех да видя стаята. Имах проблясък за друго място, хаотични части и парченца като от пъзел, разпръснати по земята. Възстанових се с три мисли: страх, безпомощност и нужда.

Погледът ми се избистри към Габриел, намръщен към мен.

— Какво не е наред, Анита? Да не би Касандра да те е ударила прекалено силно?

Поклатих глава и си поех пресекващо дъх.

— Само това ли можеш, Габриел? Да говориш, но не и да хапеш?

Той се усмихна, бавно, мързеливо ухилване, което оголи зъбите му. Внезапно се оказа до мен. Замахнах, без да мисля, чиста реакция, без замисляне. Той отскочи настрани, а кръвта се стече надолу по стомаха му в тънка, алена линия.

Плъзна пръстите си през кръвта бавно, чувствено, след това ги облиза с дълги, бавни движения на езика си. Играеше за пред камерата. Търкулна се на леглото и уви белите чаршафи около тялото си, търкаляйки се из тях, докато не се заплете. Опъна се назад, оголвайки врата си. Почти в обсега ми.

— Ела да си поиграем, Анита.

Беше примамващо и така трябваше да бъде, но аз знаех по-добре. Бях видяла по-рано Ричард да разкъсва чаршафите, сякаш бяха от хартия.

— Аз оставам тук, Габриел. Ти ще трябва да дойдеш при мен.

Той се претърколи по корем.

— Мислех, че ще трябва аз да те гоня. Така не е никак весело.

Засмях се.

— Ела по-наблизо и ще стане много весело.

Той се изправи на колене. Чаршафите бяха омазани с кръв, докато се измъкваше от тях. Внезапно отново се оказа до мен, прекалено бърз, за да успея да го видя. Беше пред мен и ме отхвърли назад, преди да успея да реагирам.

Паднах назад на задника си, опитвайки се безнадеждно да го задържа пред погледа си. Но той стоеше там, точно извън обхват. Секунда по-късно остра болка премина през дясната ми ръка. Погледнах надолу и открих кървящи следи от нокти по горната част на ръката си.

Той повдигна една ръка пред лицето си и нокти изскочиха от върховете на пръстите му.

— Мяу — каза Габриел.

Опитах се да забавя сърцебиенето си и не можах. Това означаваше, че дори и да не ме убиеше сега, след един месец можеше да ми поникне козина.

Не беше глас, който можете да чуете с ушите си. Не беше звук. Не знаех как да го опиша, но почувствах писъка на Ричард вътре в мен. Силата му се изля върху мен и в края на тази дълга линия почувствах Жан-Клод. Нещо здраво и болезнено го задържаше. Опитах се да се изправя на краката си и се препънах.

— Какво не е наред, Анита? Не те нараних толкова лошо.

Поклатих глава и се изправих на крака. Той не беше започнал да се приближава към мен. Ричард беше започнал да се отчайва. Пресегнах се отвъд този пламък от сила и можах да почувствам магията на Доминик. Той я беше защитил по някакъв начин, но не можеше да я скрие от мен. Магията нарастваше. Времето за принасянето на жертвата наближаваше. Нямах време Габриел да си играе с мен.