Пол-Лу Сюлицер - Картел

— Той е пред теб, Ганьон.

Тя обу пликчетата си без да бърза. Избра червени, защото знаеше, че той обича контраста между този цвят и кожата й, но се престори, разбира се, че не си спомня това и че се е спряла на червеното така, както би избрала антрацитенозелено или вишневосиньо.

И тогава замахна. С всички сили. Ударът попадна в устната на Гантри, която се сцепи и пусна кръв. Той й отговори с кроше в стомаха, което я повдигна и я запрати на леглото. Гантри припали лулата си.

— Чакам от втори август. И взе да ми писва, Ганьон. Боли ли те?

— По-малко, отколкото теб.

Той се усмихна.

— Виж, тук съм съгласен с теб. И нямам предвид устната.

— Аз също.

— Ти, ми причини голяма болка. Би ли се облякла, ако обичаш?

— А ако не се облека?

— Увивам те в две одеяла и те отнасям на гръб. Дядо ти вече е приготвил куфарите ти. А и освен това там, където отиваме, ще ти е необходим само чифт долни гащи.

Той действително я уви в две одеяла и я метна на рамо.

— Сложих куфара ти в колата — уведоми я дядо Ганьон. — Увих ти и няколко палачинки. За из път.

— Долен, гаден предател! Весела Коледа, дядо!

— Весела Коледа, малката. Гантри, на ваше място бих я проснал в безсъзнание. Способна е да ви създаде куп неприятности в колата.

— Няма да се лиша от това удоволствие — увери го Гантри. — Весела Коледа, господине. Много се радвам, че се запознахме.

— А аз двойно повече — усмихна се широко дядо. — Бях започнал да губя надежда, че някой ден ще се отърва от тази кощрамба, която изгълтва всичките ми палачинки. И благодаря за всичко.

— За какво му благодариш, по дяволите? — полюбопитства Зенаид.

Отвън Лавиолетови, Дьошармови и Ганьонови се бяха наредили в двоен шпалир като за обиколката на Франция.

Алекс и останалите също благодариха на Гантри, който в отговор само се усмихна и прибра глава в раменете си, за да предотврати да бъде удушен от Зенаид. Тя опита да се докопа до палците му, за да ги извие, но той така силно я стисна през кръста, че за момент и се стори, че е счупил ребрата й.

Лавиолет крачеше до тях. Без дори малкия си пръст да помръдне, дръвникът проклет!

— На драго сърце бих ви придружил донякъде — обърна се той към Гантри, — но трябва, да се заема с упражненията си. Чувствам се малко понатежал; навярно за това са виновни всички онези пуйки, дето ги изядох напоследък. Искате ли да ви помогна да я удържите?

— Дотук се справям много добре. Можеш да ни навестиш винаги когато пожелаеш, Франсоа-Ксавие. Двамата със Зенаид ще се опитаме да дойдем на сватбата ти.

— Зенаид ви плюе на фасона на всички, до един! — уведоми ги Зенаид, която тъкмо разкопчаваше колана на Гантри, за да го накара да се оплете в собствените си панталони и да се принуди да спре. Той я хвърли в колата и удобно се настани върху нея пред очите на струпалите се около колата жители на Мисиками, които направо виеха от смях.

— Мръсни помияри! — изкрещя Зенаид. — Здрасти, Пат.

— Здравей, Зенаид — усмихна се Пат Хенеси, който седеше на волана в компанията на Бабу. — Честита Коледа.

— Весела Коледа и на теб, Бабу — изпъшка Зенаид.

— Весела Коледа — отвърна Бабу, който буквално плачеше от смях, но от учтивост бе сложил ръка пред устата си.

— Това е последната ти Коледа, Гантри! — заяви тя. — Знай, че няма да доживееш Великден.

— Значи имаме време — заключи Гантри. — Тръгвай, Пат.

Зенаид, това, което хапеш, не е онова, което си въобразяваш, че хапеш, а едно старо кожено яке, останало ми от студентските години.

По пътя спряха само два пъти. Първия, за да заредят на една бензиностанция, а втория, за да разплетат Зенаид и Гантри, които така се бяха увлекли в борбата си, че се бяха заклещили между предните и задните седалки. В Монреал, докато минаваха по булевард Ласал, към тях се приближи един полицай, заинтригуван от тримата мъже в моряшки костюми, единият от които носеше нещо, силно наподобяващо висока, съвършено гола девойка, увита в одеяла и жестикулираща като семафор.

— Какво става тук?

— Нищо особено. Защо? — ухили се Гантри.

Полицаят го заобиколи и се озова лице в лице със Зенаид.

— Сигурна ли сте, че всичко е наред, госпожо? — попита той.

— Гледай си работата, мръсно, затъпяло от пиене ченге! — изръмжа Зенаид.

— Това ми е подарък за Коледа — обясни Гантри на полицая. — Просто не ми го опаковаха.

Джонката беше тук, на котва. Същата джонка, абсолютно същата. Стори й се невероятно, че я вижда отново, и то тук, на заприщената с ледове, но все още плавателна Сен Лоран.