Пол-Лу Сюлицер - Картел

— Лети?

Смееше се, все така в чудесно настроение, и се подиграваше на собствената си несръчност, която ставаше…

Обърна се и впери очи в хидроплана, който маневрираше, готвейки се да отлети за Маями. О! Не! Изведнъж го поразиха множеството съвпадения: невъзможността да установи радиотелефонна връзка; отсъстващото от два дни семейство на Джейк; самият Джейк, който го чакаше в Насау от предишния ден…

И тази тишина, това потискащо усещане за празнота, за запуснатост. Втурна се към къщата, разпилявайки подаръците по пясъка.

Нито една, нито една-единствена прислужница.

— Лети!

Първата от дъщерите му лежеше в леглото си. Малко кръв бе протекла от дупката в слепоочието, направена от двата куршума.

Другите две трупчета също лежаха в креватчетата си; очевидно смъртта бе изненадала децата в съня им.

Макартър излезе. Вече знаеше какво ще намери.

Карабината, с която си беше послужила, за да убие дъщерите си, бе грижливо поставена върху един шкаф, на по-малко от метър от краката на Лети, обесена на една греда.

И навсякъде из стаята имаше отворени вестници и списания, подредени и сгънати така, че да се четат заглавията на статиите, посветени на колумбийската афера. Придружени с кошмарни снимки на деца, станали жертва на „крака“.

Телевизорът продължаваше да работи; един журналист от Си Ен Ен коментираше заплахите, които тегнеха над живота на колумбийския министър на правосъдието и на децата му.

Лети изглеждаше ужасяващо. Бележката, изписана с възхитителния й дребен почерк, тъй точен и равен, гласеше:

„Не питай защо, Джими. Знаеш защо.“

Един ден преди Коледа Зенаид отпътува от Ню Йорк за Мисиками. На шестнайсетия си опит Марти Кан се бе отказал да я убеждава да остане в Манхатън, за да прекарат празниците заедно. Дори и тържествената му клетва в паметта на майка му, че ще я вземе за съдружник още в началото на следващата година — е, няма да е през януари, нито през февруари, нито пък през март, но виж, може би през юли или най-късно през септември, добре де, през ноември, да речем, и шест хиляди долара седмично, — та дори и след това тя остана неумолима. Щеше да прекара Коледа с дядо Ганьон в Мисиками. Точка по въпроса! Гръм и мълнии! Беше бачкала като щура, откакто Марти Кан я нае, и щеше да прекара Коледа или в Мисиками, или никъде.

И тъй, пристигна в Мисиками и завари любимите си палачинки, току-що приготвени, още парещи, прелели от кленов сироп и изпита неописуемо щастие, че е отново тук, точно година, откакто бе започнало всичко. И че най-сетне всичко е свършило.

Попързаля се с кънки по езерото и дори изпита същото удоволствие, както някога. С тази разлика, че Лавиолет не беше същият. Лавиолет вече не я преследваше, за да я „награби“. Огромният глупак си бе намерил гадже. При това не особено отблъскваща, макар и чужденка — момичето беше от Чикутими: „Прекосяваш Лорантидите на идване от Квебек и си точно там.“ Да бъде в Мисиками, и то без Лавиолет да препуска подире й, за нея бе нещо ново.

— Традициите се губят — отбеляза дядо Ганьон.

С подчертано многозначителен вид. Това й се стори малко странно и тя попита:

— Има ли нещо, което би трябвало да знам и което не знам?

— Нямам представа за какво говориш, малката. Хайде, върви да вземеш един душ. Студът така те е изрисувал, че може да ти завиди и северното сияние!

И току подръпваше от лулата си, макар че от три години вече не пушеше. Всъщност наоколо вонеше на лула. Зенаид изведнъж си спомни също тъй многозначителното изражение, което се бе изписало на лицата на Лавиолетови, Дьошармови и останалите Ганьонови малко преди това, когато напусна заледената повърхност на езерото и свали кънките.

— Дядо?

— Върви да се къпеш.

— Бих искала все пак…

Беше все още дяволски силен за възрастта си. Сграбчи я за врата и я запрати към облицованата с дърво баня, която приятно ухаеше. Заливайки се в щастлив смях и едновременно леко раздразнена, тя се съблече и се пъхна под горещата водна струя. След това, съвършено гола, като се изключи увитата около главата й хавлия, влезе в стаята си.

— Ето това значи да си оплакнеш очите! — заяви Гантри.

Трябваше да се досетя, че се мъти нещо подобно, още когато видях тъпите им физиономии на всички ония навън!

— Омитай се, Гантри!

— Добре ли си? Загубила си целия си загар.

— Първо, аз съм сгодена за Марти Кан…

— Глупости. Снощи вечерях с него в Ню Йорк. Обличай се, тръгваме.

— Ха! — озъби се Зенаид. — Още не се е родил оня, който ще ме накара да отида някъде, където не искам да отида!