Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Хм — малко объркано каза милиционерът. — И с какво си го обяснявате?

Стьопа вдигна рамене.

— Може би имам подсъзнателни наклонности, за които не съм подозирал. Или с раболепието, с което заразиха детската ми душа в съветските времена… А може би с оня бял прах…

— Ясно. Документите може ли?

Стьопа бръкна в джоба си, извади сгъната на две стодоларова банкнота, отвори я като книжка и му я подаде през масата. Милиционерът я взе с две ръце, погледна президента в овала, после Стьопа, после пак президента. После каза подозрително:

— На снимката сте без брада.

Стьопа кимна. Разговорът започваше да го изнервя. Милиционерът прибра банкнотата, стана и козирува.

— Е, отец Бенджамин. Добре дошли в града-герой Москва.

Стьопа си наля още коняк. Спомни си внимателните манипулации на Сракандаев със снимката на Путин — все едно се страхуваше дори за минутка да се раздели с любимото изображение. А пък раболепието, което се пробуди у самия него, беше изобщо необяснимо. Искаше му се да вярва, че е само ефект от проклетия прашец, от който цяла сутрин му текоха кървави сополи.

Но подозираше, че работата е по-сериозна.

„Откъде се е взело у руснака това низкопоклонничество, това генетично преклонение пред властта? — мислеше Стьопа. — Неизвестно. И най-смешното е, че много добре знаем за тази наша особеност. Вече даже научихме и думата «менталност». Обаче къде изчезва онова, което разбираме за менталността си, когато същата тази менталност се включва веднага щом чуем думата «документи»? Русия ум не я обхващал. Защо ли? Ами много просто. Когато ей това на се надигне в душата ни, умът ни тутакси отпрашва за Баден-Баден. А когато това излезе в отпуска, умът се връща и се прави, че не е станало нищо, че ние сме си Европа, само дето мечките ни са бели. Всеки роден тук разбира всичко това до най-мъничките подробности. И все пак го прави — до последната… Робски душици“.

Стьопа погледна ушите на масата и споменът за кошмара през нощта го накара да се изчерви като домат. Затвори очи, за да не вижда отражението си в прозореца. Телефонът в джоба му иззвъня.

— Да? — каза Стьопа, след като го вдигна до ухото си.

— Здрасти — жизнерадостно викна Лебедкин. — Как е?

— Нормално.

— Еба Магарето, а? Е, добре дошъл в клуба на знаещите и можещите!

— Какво? — смаяно попита Стьопа.

— Записът вече е в Москва. Сега става бързо — по интернет. Целият отдел се насра от смях, докато гледахме как го дръгнеш. А бе направо победа на доброто и светлината. Ти какво така си вдигаше ръцете към тавана? Молеше ли се, а?

Стьопа не отговори нищо.

— И как ръмжеше само… Трябвало е да станеш артист, Стьоп, а не да си търкаш гащите на стола в банката.

Стьопа пак не каза нищо.

— Имай предвид обаче, че когато Магарето реве така, значи работата е сериозна и задълго. Много е влюбчив. Защо мълчиш?

— Не знам какво да кажа — призна Стьопа. — И главата ме боли.

— Защото смърка оная гадост. Виж, това вече не го очаквах от тебе. Едно е да сцепиш сфинктера на Магарето, даже браво за това. Обаче това пък защо?

— Е, сега и за нас ще има компромат.

— Какъв компромат бе — въздъхна Лебедкин. — Няма такова нещо. Магарето е хитро. Виж сега как стоят нещата — за тебе имаме компромат. Ти също си събрал едно-друго за мен, знам аз… Обаче никой няма нищо за Магарето, въпреки че всички са го ебали. Записи има, и то какви! Алмодовар ряпа да яде. Представи си — опъват Магарето, а той грабнал телефона и крещи: „Имам политическо влияние в тази страна, всичките ще ви еба в гъза!“ И тръска глава, та ушите да не му падат в очите и да може да вижда кой го клеца. Сериозно ти говоря — направо е вредно за здравето да го гледаш, наистина можеш да се пукнеш от смях. И какво излиза? Записи има, а компромат — не! Можеш ли да си представиш?

— Не — отвърна Стьопа. — Не мога. Как може да стане така?

— Много просто. Защо мислиш слага снимката на Путин на масичката? Защото знае, че няма да я качим на нито един сайт. Умен е той… Ясна му е ситуацията. По-рано имаше снимка, на която се прегръщаше с Елцин…

Стьопа дълго не можа да измисли нищо. Накрая мълчанието стана непоносимо, просто трябваше да каже нещо.

— Ами защо… ъъъ… защо не можете да пуснете старите записи, тия с Елцин?

Сега задълго замълча Лебедкин.

— Добре де — каза накрая. — Не ти се обаждам за това. Има ли някъде около тебе телевизор?

Стьопа вдигна очи към тавана в ъгъла.

— Има един, но не знам дали работи.