Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

И заблъска с ръка по пода като борец, който се предава.

И Степния вълк разбра, че Магарето е низвергнато.

Щом това стана ясно, Стьопа усети, че вече не е Степния вълк. Пак си беше Стьопа и в тъмнината пред затворените му очи вече не святкаха мълнии и не плуваха числа. Стьопа не разбираше как се бе озовал в тази идиотска ситуация. Но Сракандаев, въпреки агонизиращите си викове, така умело въртеше мекия си задник, че ситуацията продължаваше и продължаваше, въпреки че Стьопа вече не правеше нищо за това.

Той мигна няколко пъти, за да фокусира очите си, и видя нечие познато лице. Но това не беше Сракандаев. Минаха няколко секунди, преди да разбере кой е.

От снимката на масичката, добродушно усмихнат, ги гледаше Путин по кимоно. Естествено не гледаше вакханалията в кабинета, а някъде надалече — към безкрайните зелени простори на Евразия, оловните води на Атлантическия океан и жълтите дюни на арабските пустини. И явно не си мислеше за тях двамата със Сракандаев, а за нещо важно, путинско. Но Стьопа изобщо не се съмняваше, че с крайчеца на окото си Путин вижда не само световните пожари и бури, но и тях със Сракандаев, и не одобрява съвсем това, което става в стаята, въпреки че, разбира се, нямаше да ги накаже — времената бяха други. И все пак нещо подсказваше на Стьопа, че след новата отметка в досието му изискванията към него ще са малко по-строги. И че няма да ги налага Путин, а самият той. И че същото ще направи и Сракандаев.

А за това, че след станалото ще им бъде разрешено да продължат да живеят и не само да се спотайват някъде в мрака, а да дишат с пълни гърди, без да ги е страх нито от преследване, нито от блъскане по вратата посред нощ, той изпита към новата епоха такава благодарност, такова доверие, такава нежност, че тези чувства, достигнали невъзможния си зенит, съвсем естествено прераснаха в неудържимата тръпка на любовта. Със Сракандаев очевидно стана същото — без да се обръща, той се запъна като магаре, тръсна дългите си бели уши и зашепна в сладостна скоропоговорка:

— Седем цента, седем цента! Седем цента!

Стьопа седеше във вагон-ресторанта, пиеше коняк и гледаше прозореца. Когато влакът минаваше под мост или покрай някоя тъмна стена, в стъклото се виждаше мъж с разчорлена брада и хлътнали очи, облечен в омачкано расо. Гледката беше тягостна.

До бутилката на масичката бяха измачканите уши на Сракандаев — подарък за спомен, който Стьопа получи в замяна на червения лингам на победата. Стьопа чувстваше целия символизъм на тази операция, който така жестоко пасваше на най-новата история на Русия. Това го караше да е още по-нещастен. Най-лошото беше, че той дори не разбираше с какво беше свършила битката при „Кръстовището“ — с победа или с поражение.

Но пък Пастернак казваше, че човек не бива да прави разлика между поражението и победата.

Стьопа още от училище уважаваше Пастернак и знаеше колко е трудно сред родните заложници на вечността, на времето попаднали в плен да намери такива, които да не са страдали от стокхолмския синдром в остра гнойна форма. И все пак заветът на класика не му помагаше.

„Така било значи — мислеше си той и гледаше мяркащия се зад прозореца грешник. — Русия. Влак. Във влака най-обикновен човек, симпатичен и скромен. И изобщо никой не се сеща, че точно той е прочутият Педеругамен, за когото всички са слушали безброй невероятни истории…“

— Нали може?

До масата стоеше влаковият милиционер — вече няколко пъти беше минал покрай него, явно привлечен от романтичния му вид. Стьопа вдигна рамене.

Милиционерът седна срещу него и попита:

— Каква е тази кърпа?

Стьопа мълчаливо побутна ушите през масата и милиционерът ги взе и ги огледа с интерес.

— На Танечка за спомен от срещата ни в Огледалния свят — бавно прочете той черните завъртулки на Сракандаев. — Интересно. А това магаренце отдолу? Вместо подпис, нали? Много е смешно.

Стьопа мълчеше.

— И коя е тази Танечка?

— Повярвайте ми — каза Стьопа и вдигна бездънните пропасти на очите си, — има неща, които е по-добре да не знаете. Ще спите по-леко.

— Изглеждате уморен. Нещо лошо ли се е случило?

— Познахте — отговори Стьопа.

— Няма ли да споделите с мен?

— Няма да ви е интересно.

— Все пак опитайте.

— Защо си пъхате носа в личния ми живот?

— Не си го пъхам. Просто ми разкажете и току-виж ви олекнало.

Стьопа няколко секунди мълча, търсеше думи.

— Оказа се, че не съм само педал — каза накрая, — но и долна страхлива твар…