Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Погледна надолу, видя задника на Сракандаев и си спомни фрагмент от съня си — овално изрязаното отзад трико на нощния непознат. Извърна глава, но видяното беше достатъчно, за да си спомни предсказанието, което му беше казал по телефона Простислав.

„Ще влезеш в пещера в бездната“ — изумено помисли Стьопа. — „Колко точно… Всичко са знаели китайците! Още преди пет хиляди години са знаели всичко!“

Прашецът действаше все по-силно. Стьопа вече не чуваше виковете на Сракандаев — по-точно, престана да ги възприема. Пронизителното „И-ааа“, което Сракандаев надаваше през няколко секунди, се превърна в нещо като звукови тапети.

Нещо стана и със зрението му — май почваха халюцинациите. В един момент пред очите му беше потръпващ човешки гръб с гънки тлъстина, а в следващия съвсем ясно виждаше, че помпи с велосипедна помпа голям дебел заек, които неизвестно защо реве като магаре. Заекът беше толкова бял, че Стьопа трябваше да примижи. После съвсем затвори очи и разбра, че може да вижда мислите си. Една от тях беше наистина смайваща.

Стьопа видя бяло „34“ — също като онази вечер с Мюс. Но нейното червено „66“, огромно и неподвижно, не се виждаше никъде. Вместо него наблизо подхвръкваше мъничкото синьо „43“ на Сракандаев, описваше безумни неправилни кръгове, като прилеп по здрач. Двете числа се отблъскваха едно друго, все едно бяха магнитни полюси с еднакъв знак, и така продължи дотогава, докато след поредния лупинг не се събраха в невъзможното, отровнозелено „77“.

Зад това число се редеше цяла галерия образи: двамата със Сракандаев с черни ризи, с факли в ръце, с тежки крачки вървят към огромен огън в строй със също такива яки мъжаги… Вярната мъжка дружба, възпята от дьо Сад… Вдигната за римски поздрав ръка… На Стьопа всичкото това изобщо не му харесваше, направо му се гадеше. Освен това той разбра, че числото „77“ е като „66“ — и двете вещаеха нещо опасно и лошо, макар и неясно защо.

Почувства се беззащитен и мъничък сред тези огромни шарени цифри — чужди, равнодушни, ревящи срещу него оглушително като магаре. Нали си имаше свое заветно число… Къде беше то сега? Нима го беше изоставило в това сумрачно пространство на грях и падение и магарето щеше да го стъпче с четирите си копита, докато тръскаше над тях трите си израстъка — ушите и опашката?

НЕ.

Стьопа пак видя високо горе бялото „34“, приличаше на два прегърнати ангела. Сега беше съвсем мъничко, толкова дълбоко беше слязъл в бездната по стълбата на порока. Но все пак можеше да го види. Стьопа вдигна молитвено ръце, което накара Сракандаев да измучи недоволно. И тогава от бялото число „34“ блесна лъч, който за миг освети всичко, докосна челото на Стьопа и угасна. Числото „34“ изчезна. Но Стьопа знаеше, че това не е страшно, понеже сега то беше в него. Беше го осенило .

Умът му заработи съвсем различно, отколкото допреди секунда.

Магарето беше могъщо. Много могъщо. Но имаше едно животно, от което се страхуваше. Имаше звяр, способен да го победи…

„34“ блесна в главата на Стьопа и стана думата „вълк“.

Тази дума започваше с третата буква от азбуката. И беше от четири букви. Трийсет и четири! Три съгласни, четири букви. Двойно „трийсет и четири“!

„Вълк! — помисли Стьопа. — Как не се сетих? Вълк!“

И зави към лампиона. Сракандаев се обърна към него — лицето му се разпадаше на пъстри парченца, — ухили се и попита:

— Хубаво прахче, а?

Стьопа пак зави, а после воят му се превърна в толкова силно ръмжене, че Сракандаев се сви и затрепери, притиснал гърди към пода.

„Пикачу беше мъничко кротко прасенце — помисли си Стьопа, — но злите хора разбиха сърцето му. И той стана вълк! Сега той е вълк! Вълк! Вълк!“

„34“ пак избухна в мозъка му и окончателно го сля в едно цяло със себе си. Когато светлината угасна, Стьопа вече го нямаше. Над тресящия се коленичил Сракандаев стоеше Степния вълк.

DER STEPPENWOLF

Той много се различаваше от Стьопа.

На Стьопа му трябваха разни гумени инструменти. На Степния вълк изобщо не му трябваха. Той си имаше свой инструмент — сив ръбат DER, покрит с кичурчета твърда козина и съвсем готов да дерне някого. Степния вълк дръпна червената какалашка и лингамът на победата изскочи от пещерата в бездната.

— Падна ли ми, магаренце… Сега ще те науча аз тебе — прошепна Степния вълк почти нежно, едва сдържаше ръмженето, което се надигаше в гърлото му. — Сега ще разбереш какво е това Степен вълчи хуй! На! На! На… На!

— Татяна! — изпищя Сракандаев. — Не мога! Татяна!!! Не! Не! Да! Да!!! ДА!!! ТАТЯНА!!!!