Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Аха — стоически каза Стьопа. — Ясно. А позицията каква е?

— Днеска кво сме, понеделник ли? Значи първа — отговори Простислав. — Слаба черта. Предсказанието е следното — „Ще влезеш в пещера в бездната“. Така че, такова, вземи си фенерче. И котки, само че не от тия, дето мячат, ами алпинистки, хе-хе-хе…

Стьопа мълча няколко секунди, после, без да каже „дочуване“, затвори и прибра телефона в джоба си.

„Че ти какво си мислеше? — попита нечий глас в ума му.

— Да убиеш човек си е сериозна работа…“

„Не — отговори друг глас. — Какъв човек? Това не е човек. Това е «четирийсет и три». И всичко трябва да се реши днес или никога. Ние не можем да живеем в един и същи свят. Като Зюзя и Чубайка. Тоест те могат де. А ние не можем, наистина не можем…“

Прожекторите над сцената светнаха и гръмна ритмична музика. Музиканти не се виждаха и Стьопа се сети, че е плейбек. В тясното пространство между музикалните уреди излезе мъж с черна широкопола шапка и строга лилава рокля с дълбоко деколте. Беше Борис Маросеев. Стьопа за пръв път виждаше звездата толкова отблизо. Боря беше бледен. Под едното му око имаше синина — личеше си дори под грима. На цвят беше идеално в тон с роклята. Боря свали шапката, притисна я към гърдите си и се поклони. Посетителите зааплодираха.

Стьопа погледна към съседната маса — там седяха двама младежи с еднакви тъмни пуловери. Сега, на светло, се виждаше, че са гримирани, също като мнозина други в заведението. Гримът обаче беше сложен неумело, все едно някой ги беше разкрасявал набързо в някой тъмен вход. Единият беше дребничък светлокос юноша със сънено лице. Другият беше някъде към два и петдесет и напомняше на един персонаж от филм на Куросава — титаничния имбецил, който се биеше с дървен чук. Гримът на мъничкото му честно лице наистина изглеждаше много странно.

Когато Борис Маросеев свърши поклона и се изправи, съненият юноша дръпна титана за ръкава. Огромният мъж измъкна изпод масата големия си като тиква юмрук и като се стараеше да не привлича вниманието на околните, го показа на певеца с пестеливо движение. Маросеев, поне така се стори на Стьопа, пребледня още повече. Но пък може и да беше от поредната промяна в осветлението.

Музиката се усили. Боря започна да се клати в такт с нея, скръсти ръце, вдигна лице към тавана и с кадифените интонации на Жо Дасен зашепна в микрофона:

Всички запищяха от възторг. Започнаха да чупят чаши и чинии, чуха се крясъци — до една маса или се биеха, или може би танцуваха. Секюритата се втурнаха натам и Стьопа разбра, че едва ли ще има по-добра възможност. Грабна чантата, стана и бързо отиде до огледалната стена. Спря за миг пред нея и огледа отразената зала. Никой не гледаше към него — всички зяпаха сцената, на която Боря, доколкото му позволяваше скапаното състояние, изобразяваше нещо средно между ски спускане и хватки от джудо.

Стьопа натисна огледалната секция с лакът, тя се завъртя и той влезе.

Озова се в тъмен коридор с три врати. Открехна първата. В стаята имаше някаква пияна компания. Открехна втората и видя циганин с китара — пееше нещо на двамата си голи слушатели, които го слушаха захласнато.

Сракандаев можеше да е само зад третата врата. Стьопа извади лингама от чантата. Беше неприятно хлъзгав в мократа му от вълнение ръка.

„А може би — помисли си той, докато поглаждаше с пръсти гъвкавата пластмаса — точно този коридор е пещерата, а бездната е зад вратата? Тогава всичко пасва. Само че каква е тази бездна? Горна или долна? Ах, ако знаех, само ако знаех…“

Трябваше да бърза.

— В името на отца, сина и светия дух — прошепна Стьопа, докато си слагаше гумените ръкавици. После осени лингама с една бърза четворка, завъртя бронзовата дръжка във формата на надуващо тръба купидонче и дръпна вратата.

Влезе в голяма квадратна стая, една трета от която беше заета от широко легло. На пода имаше нечии възмръсни бели чорапи. В ъгъла работеше телевизор — звукът беше изключен. В другия ъгъл сияеше в синьо и червено лампа на тъничко стоманено краче. Сракандаев, гол, увит в някакъв чаршаф, беше обърнат към Стьопа с лявата си страна — беше се навел над една стъклена масичка, на която имаше страница от списание, а на нея — обърната наопаки чиния. Държеше навита на тръбичка хартийка, през която ловко вдишваше през носа тънка ивичка бял прашец от стъклото.