Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Стьопа вече бе изживял целия срам, достъпен на човешката душа по този повод, във влака. Освен това помнеше, че нападението е най-добрата защита.

— Имам и още един — каза той и се втренчи право в очите на Клинт Истууд. — Искаш ли да го пипнеш? Само че внимавай — целият е в мазоли…

Клинт Истууд не издържа погледа му и пусна лингама в чантата.

— Няма проблеми, отче — каза той и подаде чантата на Стьопа. — Приятно прекарване.

Стьопа обиколи препълнената зала и намери маса за сам човек близо до сцената.

Интериорът на клуба напомняше на аквариум. В полумрака светеха разноцветни лампи, покрай масичките плуваха сервитьорки с рокли, на които бяха избродирани големи ококорени риби. Направи му впечатление, че няма мъже сервитьори — но пък сред посетителите нямаше жени. На сцената примигваха пъстрите светлинки на разни музикални уреди. Сракандаев и компанията му не бяха в залата.

— Какво ще поръчате? — попита го една сервитьорка.

Тъкмо навреме. Стьопа отвори менюто и погледна колонката с цените. Срещу „3.40 г-ра“ беше коктейлът „Б-52“. Пет и две правеше седем. Добре, даже много добре, помисли си Стьопа.

— Донесете ми „Б-52“… А това до него какво е? „Б-2“?

— Фирменият ни коктейл.

— Че защо е толкова скъп? Цели двайсет и пет гущера?! Сервитьорката вдигна рамене.

— Добре — каза Стьопа, след като сметна, че двойката и петицата също правят седмица. — Дайте ми и един „Б-2“.

Оставаше му само едно — да чака. Стьопа помисли малко, извади телефона от джоба си и набра Простислав. Той дълго не вдигна — сигурно спеше. Най-после телефонът изквака:

— Ало? Кой е?

— Здрасти — каза Стьопа. — Аз съм. Много спешна работа. Печелиш пет стотака в зелено.

— Какво има?

— Ами… в момента съм в една… в една много сериозна ситуация. Трябва спешно да ми се погадае. Обаче тук не е удобно. Хайде направи го ти, а?

— Добре — малко учудено каза Простислав. — Че каква ще е пък тази ситуация?

— Точно това искам да разбера и аз — отговори Стьопа. — Трябва ми ясен еднозначен отговор.

— Обади се след десетина минутки — каза Простислав. — Ще видим какво ще излезе от тая работа.

Стьопа прибра телефона и се зае с донесения коктейл.

Минаха няколко минути и в залата се появиха спътниците на Сракандаев. Жирафа и Лара Крофт влачеха под мишниците шашардисаното моряче. Униформата му беше разкопчана и то имаше такъв вид, все едно идва от песента за „Варят“, на който първо няколко пъти са го извели на палубата, дето я няма, а после са му пуснали прожектора право в очите, дали са му хиляда долара и са му наредили да забрави всичко.

На Стьопа му се стори, че те се появиха като привидения направо от огледалната стена. След миг разбра, че една от секциите й всъщност е врата. Жирафа и Лара превлякоха морячето през цялата зала, охраната им отвори и тримата изчезнаха навън.

Сракандаев сега беше сам — някъде там, зад огледалната врата.

Часът беше ударил.

По дланите на Стьопа изби студена пот. Той ги избърса в покривката и махна на сервитьорката.

— Сметката, ако обичате.

Тя сложи на масичката сиво листче. Стьопа по навик погледна цифрите и видя под милото „3,40“ равнодушното „25,00“.

— Госпожице — каза той, — сложили сте ми към „Б-52“ и „Б-2“, пък изобщо не съм го мяркал.

— Точно така — каза сервитьорката. — Това е фирменият коктейл-невидимка. Вижда се само в сметките. Не сте ли чували за технологията „стелт“?

Както много пъти напоследък, Стьопа не разбра подиграват ли се с него, или му говорят сериозно. Не знаеше какъв е редът тук. Може би това беше фирмен майтап за новите клиенти. А може би икономическите тенденции на цифровия век бяха проникнали в света на алкохолната рецептура. В края на краищата нали и той забъркваше в банката си подобни коктейли, само че с повечко нули. Какво толкова се чудеше?

Подаде на момичето две зелени двайсетачки и каза:

— Задръжте рестото. За ремонта на летището. А какво имате там?

И кимна към огледалната врата, от която преди минутка бяха излезли спътниците на Сракандаев.

— Кабинети — отговори сервитьорката. — Но в момента и трите са заети.

Стьопа я изчака да си тръгне, извади телефона и пак звънна на Простислав.

— Аз съм — каза и заслони телефона с ръка, за да не се чува шумът. — Е, какво излезе?

— Излезе тя… — Простислав малко се запъна. — Важна ли е работата? Не може ли да се отложи?

— Какво излезе? — попита Стьопа. — Не ме мъчи де!

— Кофти. Двайсет и девета. „Повторна опасност“.