Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Е, добре де, добре — каза Сракандаев. — Обаче имам едно условие.

— Какво? — попита Стьопа; усещаше някакво неприятно сърбящо звънтене в главата си — при това нарастващо.

— Аз ще съм магаренцето.

Сракандаев вдигна от пода онова, което Стьопа беше помислил за мръсни бели чорапи, и си го нахлузи на главата. Беше еластична лента-бандана с две дълги бели уши, които паднаха на раменете на Сракандаев и той заприлича не толкова на магаренце, колкото на стар мъдър заек. Заекът направи крачка към Стьопа — той се дръпна, — но после очевидно си спомни нещо важно и се върна при кревата.

— Ей сега — каза Сракандаев и почна да рови в купчината нахвърляно на пода бельо. — А, ето го.

Държеше нещо правоъгълно и Стьопа си помисли, че е малка картина в рамка. Сракандаев отиде при масичката, нагласи картината, като я опря на стената, после угрижено погледна някъде нагоре и промени ъгъла. Стьопа се смая — това беше снимка на Путин по кимоно. Сракандаев огледа стаята още веднъж и измести снимката лекичко вдясно.

— Вече може — каза той и смъкна чаршафа, с който се беше увил.

Стьопа погледна издутия му космат корем и се постара да не гледа по-надолу. Сракандаев се ухили.

— Някои разправят, че било от бирата — каза той и намигна. — Лъжат. За бирата е.

Обърна се, коленичи, опря здраво лакти в пода и извърна лице към Стьопа. После лицето му изведнъж стана угрижено, той промуши ръка между краката си, скри гънката между бузите и попита:

— Обаче честно. Ти случайно да не си марксист?

— Без шегички — с малко злобна усмивка отговори Стьопа.

— Ама наистина не си марксист, нали? — пак попита Сракандаев и се нацупи палаво.

Стьопа завъртя глава отрицателно и Сракандаев се усмихна и си свали ръката.

— Чудесно тогава… Веднъж се живее — каза той. — Иии-раз!

Стьопа разбра какво се очаква от него и погледна лингама в гумената си ръка.

— Хайде де — нетърпеливо го подкани Сракандаев и си размърда задника.

„Най-важното е — помисли си Стьопа, докато коленичеше — да не извика охраната…“

След минута той вече почти не разбираше къде е и какво става. Гледаше ритмично работещата си ръка и не изпитваше нито възбуда, нито отвращение. Не изпитваше дори лично участие в ставащото — все едно чистеше запушен канал с четка. Удивително натуралистичният магарешки рев, който от време на време надаваше Сракандаев, придаваше на сцената някакъв средноазиатски колорит. Стьопа внимаваше само да не би Сракандаев случайно да не опре тялото си в расото му — кой знае защо, му се струваше, че ако това не стане, всичко ще е наред.

Сракандаев пак обърна към него пламналото си лице и каза:

— Хайде да си Таня, а?

— Какво? — Стьопа се уплаши.

— Не бе, не ме разбра. Просто си представи, че си Таня.

— Да ти кажа честно — отвърна Стьопа, — искам да съм Пикачу.

Сракандаев се усмихна криво и безсрамно и каза:

— Виж какво, хайде за пет минутки стани Таня, а после винаги ще си си Пикачу!

Нещо глухо изтьтна в главата на Стьопа и започна да му се струва, че е зоотехник на връх Нова година и че гърмят фойерверки. Сети се защо — въздействието на наркотика се беше сляло със спомените за изкуственото осеменяване, което беше видял веднъж на бригада.

— Георгий Вартоломеевич — каза той, — надявам се, разбирате, че правя всичко това изключително от уважение към вас?

— И съм ти много благодарен за това! — отговори Сракандаев и вдигна вежди. — Страшно съм ти благодарен! Обаче ми казвай Жора. И да минем на „ти“!

Стьопа забеляза на восъчното рамо на Сракандаев татуировка — сигурно бяха на мода в бохемските кръгове. Беше щрихкод с три шестици над правоъгълника вертикални линии с различна дебелина. Отдолу пишеше: „Продажбата на дребно разрешена“ . Изглеждаше много стилно.

Внезапно Стьопа разбра, че „666“ е преправено на „366“, при това доста неумело, защото на мястото на първата шестица имаше приличаща на сянка следа, а и извивките на тройката бяха груби. Това толкова го порази, че той пусна лингама и се обърна, все едно очакваше да види как Бинта ги гледа през вълшебния си калейдоскоп.

— Давай, Таня, не спирай! — прошепна Сракандаев.

Бинга я нямаше. Стьопа поднови зоотехническата си работа.

„Триста шейсет и шест — помисли си той. — Но защо? Никой не знае… Човек планира, пресмята, страх го е да не сбърка. Надява се, че всичко ще се размине… Мисли за душата си…“

Цифрите означаваха, че в душата на Сракандаев, също като в неговата, се води мъчителна борба между доброто и злото, светлината и мрака, само че тези вечни субстанции минаваха през чуждото сърце по неведоми пътища. Стьопа не разбираше нищо от тази враждебна вселена, от този антисвят, който в момента беше толкова близко…