Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Съвременното изкуство, както винаги, беше трудноразбираемо и не особено апетитно. Но Стьопа беше поразен от това как се движеше Царствения — стъпките му приличаха на забавен танц и предизвикваха истински страх. Беше виждал нещо подобно във филма „The Cell“, когато огромната културистка носеше безчувствената Дженифър Лопес на съд пред националното подсъзнание.

Когато прожекторите светнаха, ги нямаше нито Кралските бътлъри, нито Царствения. Декорите бяха от първи акт — астън-мартинът и многоетажната конструкция, само че без разноцветните фигури в нишите. Бонд лежеше на пода както преди малко.

После се свести, успя някак да стане, оправи си папийонката, излезе до ръба на сцената и дълго се взира в залата, все едно „търсеше човека“. Накрая тихо и страшно попита:

— Do they take me for a simpleton? 29 29 Те за идиот ли ме мислят? — Б.р.изд.

Внезапната смяна на езика въздействаше — по гърба на Стьопа полазиха студени тръпки. Това явно не беше Р. Ахметов, бяха си английските драматурзи.

Бонд се качи в астън-мартина и произнесе оттам последната част на монолога си, минорна, като спомена някаква си „твърде твърда плът“ и загнилото датско кралство.

„Ей, навсякъде тази политическа коректност — помисли си Стьопа. — Скоро нищо вече няма да може да се нарече с истинското му име“.

Оглушително гръмна песента на Меркюри „Show must go on“ и сцената се завъртя. Бонд, малко поразкрачен в астън-мартина, отплува зад кулисите право през нарисувания бял лотос. Постановката свърши.

Избухна буря от аплодисменти. Стьопа не изръкопляска нито веднъж — пиесата му се стори отвратителна. За него Бонд открай време беше герой на занимателен комикс и симпатичен тип. Беше загадка защо Сракандаев и повечето от публиката до такава степен се радваха на унижението му, че аплодираха прави. Освен това Стьопа не знаеше как да си обясни опънатия над сцената надпис „United Queerdom“ — дали беше тъп гег, или пък едната чертичка на „n“ се губеше в някоя гънка на плата и затова приличаше на „r“.

Може би, мислеше си Стьопа, това е порив на криворазбран патриотизъм, предизвикан от това, че англичаните не искат да ни предадат чеченските емисари? Компенсация за десетилетията национален позор и деградация? Или обратното — зрителите бяха видели в прозрачната метафора съдбата на честния русин, посветил живота си на Отечеството?

Последно явно беше най-близо до истината — докато се блъскаше след Сракандаев към изхода, Стьопа чуваше откъслеци от чужди разговори:

— Всичко същото като у нас… Човек цял живот бачка за страната си, и какво накрая? Един по-дебел…

— Да, има паралели. Само че при тях всичко е някак по-цивилизовано… Все пък Гълфстриймът…

„Но какво общо има тук Бонд? — мислеше си Стьопа. — Тъпо, пошло и тъпо. Правилно казваше някой, че цялата ни култура е просто плесен по тръбите. И че плесента съществува единствено защото нагряват тръбите. Въпреки че изобщо не ги нагряват заради плесента, а за да тече по-бързо нефтът… Що за хора са това?… Впрочем това е гей драматургия, какво друго да чака човек от педераси…“

И в този момент си спомни що за човек е той самият, защо е в тази зала и защо носи в чантата си мистичния жезъл на смъртта. По гърба му полазиха тръпки. „Спокойно, 0034 — помисли си Стьопа, — спокойно. Късно е да се косиш. Live and let die“.

Сракандаев отиде в нощния клуб „Кръстовището“ — точно срещу театъра. С него останаха два бохемски персонажа (гащите на единия бяха на шарки като кожата на жираф, другият беше с пуловер с изображение на Лара Крофт) и едно младо моряче, неясно как присъединило се към компанията им. В клуба ги чакаха — управителят излезе да ги посрещне и веднага ги вкара вътре.

Стьопа не го чакаше никой и за пръв път от много години му се наложи да се нареди на опашка. Мръзна навън около час, като от време на време гледаше загадъчно мигащата зелена неонова дума „Кръстовището“ и неразбираемото „anno homini MMIII“, ецвано на бронзовата плочка над вратата. Най-накрая го пуснаха да влезе.

До входа имаше детектор за метал като на летище. Щом видяха Стьопа, фейсконтролърите веднага го помолиха да мине през него. А щом машината записука, дойде и старшият охранител — приличаше на изпития Клинт Истууд — и го отведе в стаята за персонала. Провери го с ръчния металотьрсач (наложи се дори да си вдигне расото) и му нареди да отвори чантата.

Бръкна в нея, извади консервата сардини и пак я пусна вътре. После извади „Добротолюбие“ и го прелисти, на една страница се задържа почти половин минута. След това слабите му нервни ръце измъкнаха от чантата свещения лингам на победата. Клинт Истууд прокара пръст по него, после погледна Стьопа.