Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Може би в нещо греша аз, в нещо друго пък вие — каза той, докато внимателно гледаше нашарения с буквички протуберанс, щръкнал от ръката на Стьопа. — Но според мен ние, хората на духа, с търсенето на истината не само изкупваме взаимно грешките си, но и създаваме онова количество добро, което, иска ми се да вярвам, в крайна сметка ще натежи повече от цялата мерзост на съвременното човечество…

И направи странен жест — за секунда скръсти ръце пред лицето си и щракна с пръсти, все едно викаше двама сервитьори, застанали зад гърба му.

— Нека всички мисли в потока на съзнанието ви и всички илюзорни материални обекти около вас да носят на живите същества само радост и да ги пазят от злото! — каза той. — Ом свабхава шудхо сарва дхарма свабхава шудхо хан! Пожелайте ми същото. Благодаря ви още веднъж и довиждане.

Стьопа не каза нищо, само затвори очи. И когато вратата се затвори, запъшка и застена, за да преодолее позора си.

Преодоля го бързо — все пак имаше много години опит в бизнеса. Прибра лингама в чантата, легна на една страна и се унесе в объркан влаков сън — парчетата му се блъскаха и се застъпваха.

Отначало сънува, че е с акваланг и неопренов костюм в клетка като тези, в които кинооператорите се крият от акулите. Около клетката плуваше златната рибка от „Якитория“, само че в съня му беше голяма колкото косатка. Стьопа знаеше, че клетката го защитава не толкова с пръчките си, колкото с числото „34“, изписано с флуоресцентна боя на табелки по стените.

Очите на златната рибка, огромни като чинели от оркестъра на съдбата, току се оказваха точно пред лицето му и тогава го дострашаваше, защото рибката беше много възбудена.

— А, не — говореше тя, — ако знаех, нямаше да го направя за нищо на света.

— Извинявай — увещаваше я Стьопа. — И аз не знаех. Но пък свърши добре, нали?

— Добре ли? А това тука виждаш ли го? — Златната рибка извъртя око към потрепващата си гръдна перка. — Да не мислиш, че аз я мърдам? Сама се мърда!

— Извинявай — повтори Стьопа. Нямаше какво друго да каже.

— Длъжник си ми, разбра ли ме? — каза рибката с гласа на джедая Лебедкин, обърна се и отплува в сините дълбини.

Стьопа заплува след нея и скоро стигна до едно таванско прозорче на някакъв романтичен покрив. В небето сияеше кръглата луна, а зад прозореца спеше Сракандаев и трябваше да го убие, преди той да се събуди. До Стьопа имаше и още някой, но той някак си не можеше да го види. Отначало си помисли, че е златната рибка и че луната е просто окото й. Но когато този някой бръкна под расото му и го хвана за члена, стана ясно, че не е рибката.

Насън беше трудно да се каже за кой точно член са го хванали — дали за свещения лингам на победата, или за неговия собствен. Но в това нямаше нищо объркващо, понеже в измерението, в което се намираше, те бяха едно и също. Когато Стьопа го разбра, му стана ясно и друго: че за да види този нахалник, трябва да погледне в огледало. Затаил дъх от неприятно предчувствие, той доближи лицето си до прашното стъкло на таванското прозорче.

Предчувствието не го излъга.

Беше мултимедийният герой Педеругамен. Беше облечен в трико с буквата „Q“ на гърдите и с розово наметало, обшито с ширити, а на лицето му имаше прекрасна венецианска маска. Педеругамен вдигна свободната си ръка за поздрав и на наметалото му за миг лъсна значка с американското знаме. На Стьопа му олекна — разбра, че няма от какво да се страхува.

— Кой си ти? — попита той шепнешком.

— I’m your neighbourhood friendly Queerman 26 26 Педеругамен, твой приятелски настроен ближен — Б.р.изд — отговори Педеругамен.

— По-тихо — прошепна Стьопа, — ще събудиш тая гадина. Защо си станал такъв?

— Някога и аз бях като теб — прошепна Педеругамен. — Но веднъж ме ухапа калинка… И теб ще те ухапе, ще видиш.

— Какво искаш? — шепнешком попита Стьопа. Вместо отговор Педеругамен пак дръпна Стьопа за лингама.

— Недей — примоли се Стьопа, но Педеругамен не му обърна внимание и дръпна трети път. Стьопа с ужас разбра, че не може повече да контролира ситуацията, размърда крака и лингамът стреля.

Педеругамен направи уплашено салто — от китките му изфучаха бели струи — и отлетя някъде надолу, към пламтящите неони на джунглите на насладата. Летеше бързо, но Стьопа успя да мерне, че трикото му е изрязано така, че да му се вижда задникът.

Всичко беше изгубено — изстрелът беше събудил Сракандаев и той потропа по стъклото на прозорчето и викна:

— Край!

Стьопа отвори очи и разбра, че не вика Сракандаев, а шафнерът.