Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Стьопа изруга под нос, взе го и влезе в кабинета си — да го прочете. Писмото беше отпечатано на розова японска хартия и в него пишеше:

Стъопка,

Щом те видях с това расо, с ръкавиците, с тоя кръст и всичко останало (хей-хай-хой!), веднага разбрах, че си very cool guy 31 31 Жесток пич — Б.р.изд. , човек с въображение и стил. Обичам хората като тебе, защото и аз съм такъв — ти сигурно вече го разбра. Сигурен съм, че ни чакат още много и много страшно готини мигове, а може би дори часове и дни. Когато ти се отвори свободна минутка, звънни ми, ако обичаш. Защото ме е страх да не претоваря телефонния ти секретар и секретарката ти.

Знаеш ли какво? Я ела този уикенд на вилата ми!

P.S. Страшно се радвам, че работим по един и същ проект. Веднага разбрах, че възгледите ни за света са еднакви.

Вместо подпис беше нарисувано малко магаренце. Стьопа сложи писмото на бюрото си, отпусна глава върху ръцете си и известно време гледа в тъмнината под клепачите си — пресмяташе вариантите, както казват шахматистите. Нито един не му се пресмяташе докрай.

Уредбата на бюрото изпиука.

— Степан Аркадиевич — каза Люся от счетоводството — куриерът от „Делта-кредит“ още е тук. Наредено му е да не се връща без отговор. Какво да му кажа?

— Ей сега ще отговоря — изсумтя Стьопа. — Къде е Мюс?

— Не знам.

Стьопа затвори, помисли малко и написа под магаренцето на писмото с големи букви:

Живей, дупе, докато Таня гони вълците.

„Не, много е грубо — реши той, след като го прочете. — Или е нормално? Може би все пак да напиша «Жора»?… Ох, по дяволите, сега и за това ли трябва да мисля?“

За всеки случай надраска под отговора си нещо като интернетското емотиконче за „усмивка“, натисна един клавиш на уредбата (на него имаше стилизирано „М“ — сърце с две вертикални крачета) и си спомни, че Мюс не е в банката. Без нея беше като без ръце. Взе писмото и излезе в коридора. Там го чакаше Люся от счетоводството.

— Его отговора — каза Стьопа и й подаде сгънатия лист, — дай го на куриера. Излизам и днес няма да идвам пак.

— Степан Аркадиевич, моля ви да прегледате последните сметки — каза тя. — На бюрото ви са, много са спешни.

— После — каза Стьопа.

Върна се в кабинета си, опита да се свърже с Мюс, но мобилният й телефон беше изключен.

„А бе какъв е тоя ден бе! — помисли си. — Човек няма даже на кого да си изплаче болката…“

Помисли малко и реши да отиде в ГКЧП при Простислав.

Простислав беше пострадал. Тъкмо го бяха изписали от болницата след отравяне с живак — било толкова сериозно, че го вкарали в реанимацията. Стьопа беше чувал, че почти всички китайски богдихани, търсили вечния живот, са умрели от живак, понеже в даоските рецепти за хапчето за безсмъртие се препоръчвал цинобър. Поради това в отпадналостта на Простислав се долавяше нещо висше, императорско, и на Стьопа му беше неудобно да приказва за проблемите си. За щастие обаче не се наложи да разказва нищо — беше достатъчно само да спомене името на Сракандаев.

— А, Магаренцето Седем цента — въздъхна Простислав изпод юргана и бледите му скули порозовяха. — Тежък случай. Водиха го даже при свами Макананда, когато беше в Москва. И Макананда значи каза, че може да му се помогне, ако му намерят хипногещалта.

— Какво е това хипногещалт?

— Вътрешната ос на злото у всеки човек. Онова, което ни прави такива, каквито сме, независимо от волята и желанията ни. Един вид незабелязано ни хипнотизира във фонов режим.

— Пример можеш ли да ми дадеш? — попита Стьопа. — Какво например може да е?

— Всичко може да е. Например някое момченце става бандит, защото прозорецът му гледа към киното и там на афишите вечно има разни гангстери с пистолети. Или момиченце става стриптийзьорка, защото на бюфета има статуетка на гола балеринка и то я гледа още от мъничко, и така нататък. Та значи и Сракандаев си има някъде хипногещалт и затова… Е, разбираш ме. Но какъв е точно, никой не знае. Опитаха да го хипнотизират, обаче…

Простислав млъкна и поклати глава, все едно се бореше с някакъв мъчителен спомен.

— И? — попита Стьопа.

— И нищо. Той ни хипнотизира, и то така, че ме е срам да си спомням. Почнахме да мислим. Претърсихме му вилата, апартамента, всичко — мислехме, че може да намерим някое дървено магаренце, играчка от детството, нали разбираш. Нищо и нищо. Абсолютна загадка. А ти защо питаш?

— Партньори сме в един бизнес — каза Стьопа. — Човек трябва да знае с кого рискува заедно.

— За бизнеса няма какво да се тревожиш — каза Простислав. — В бизнеса Магарето не прекарва никого. Гледай иначе само да не те прекара, хе-хе… Много е хитър той.