Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Стьопа погледна надвисналото сиво небе. Наистина изглеждаше празно и безкрайно. Празнотата започваше отляво и стигаше до покритите със сняг палми. Това беше първият й сегмент. Вторият и третият бяха между стволовете. Последният къс от сивото московско нищо беше между палмите и дясната граница на полезрението му. „Четири — отбеляза Стьопа автоматично, вече усещаше, че го връхлита нещо неотвратимо ужасно. — Четири. Да де, а стволовете са три. Четирийсет и три“.

Каменната градина, последният бастион на съкровеното, падна толкова бързо, че Стьопа дори не забеляза как стана това. Когато беше излязъл на двора, беше тръгнал към числото „34“, ясно видимо на границата на бялата земя и сивото небе. Когато стигна до нашарената с графити ограда, се оказа, че е дошъл до ясното до отврат число „43“, въпреки че през това време нищо в света не се беше променило. Хрумна му, че ако може човешкият живот с юношеските надежди и с всичките следващи разочарования да се събере в тридесет секунди, той ще е нещо като това пътешествие от вилата до градината.

Видя три птици — бяха кацнали на оградата. Виждаха се съвсем ясно на фона на снега и също излъчваха заплаха. Докато ги гледаше, Стьопа се помъчи да напипа онзи безценен душевен механизъм, който навремето превръщаше три тъмни точки на светъл фон в числото „34“ и тъкмо като че ли щеше да го намери и да го задейства, когато нов страшен удар помете последната му надежда. Птиците бяха свраки. И свраките бяха три. 33 33 Сврака на руски е „сорока“; „сорок“ — четирийсет — Б.пр.

Стьопа заръмжа, прескочи оградата и затича към свраките, като размахваше юмруци. Птиците лениво хвръкнаха, направиха кръг над каменната градина и полетяха към вилата. Стьопа спря до палмите. В тези тропически дървета, нищо че бяха от пластмаса, и тежките им снежни шапки имаше нещо кобно. Нещо дотолкова несъединимо, немислимо, невъзможно-жестоко и същевременно изначално руско, че Стьопа измъкна синия лингам от джоба си, вдигна го към небето, изрева и го стисна с всички сили, все едно искаше да изстреля последния куршум в най-голямата гадост на невидимия свят, която беше виновна за всичките му мъки.

И тогава високо над главата му нещо светна. А след няколко секунди се чу глухият тътен на гръмотевица.

Стьопа се вцепени.

„Светкавица? — помисли си. — Сигурно. Какво друго. И през зимата имало, казват, само че не удряли в земята. А от облак в облак… Днес имаше нещо за светкавици… Ами да. Горната триграма беше мълния! А долната — трите палми!“

И като разбра какво всъщност е станало току-що, той се разтрепери от възторг. „34“ и „43“ се бяха сразили пред очите му! И той беше свидетел на това! Значи така протичали астралните битки… Сега, като във филмите за великите фехтовачи, трябваше да изчака и да види чия глава ще падне първа.

Ако се съдеше по вихъра мисли и пресмятания, главата му си беше наред. Нещо повече. Късчетата на главоблъсканицата, които заплашваха да се стоварят върху нея само допреди минутка, внезапно се подредиха в ясна и пълна с надежда картина.

С трите палми всичко беше ясно — обърната на една страна триграма „небе“, три силни линии. А триграмата „мълния“ беше онова, което видя, когато отвори копринената кутия: двете празни гнезда отгоре и последният мистичен ключ отдолу. Гнездата от изгубените лингами можеше да се сметнат за слаби линии, това отговаряше на думите на Простислав, че тъмнината не е самостоятелна субстанция, а просто отсъствие на светлина.

За да могат всички линии на всички триграми да се групират в току-що явената му мощ на великото, трябваше първо от кутията да изчезнат зеленият и червеният лингам. А това означаваше, че в живота няма нищо случайно. Всичко наистина беше взаимосвързано и преплетено — Стьопа отдавна се досещаше за това, но пък чак до такава степен…

Смисълът на хексаграмата също му стана ясен: долната триграма, „небе“, беше вътрешното му сияние, в което се изразяваше личното му светло начало (ясно кое). А горната триграма — мълнията — беше проявата на тази светлина навън…

Стьопа си помисли, че би трябвало да запише числото „34“ с двоичен код и да види резултата. Никога не го беше правил. Кой знае защо, му се струваше, че именно такъв съвет му даваше господин Джоу И, като му показваше два пръста. Но това можеше и да почака. Сега много по-интересно беше друго.

Влезе във вилата, бързо отиде в кухнята, извади от чекмеджето една вилица и впи очи в нея. После промърмори разочаровано: