Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— И кво сега, искаш да ме пратиш на Кипър да ти ги намеря?

— Не. Мислех, че може да имаш канал да ги проследим. Аз лично нямам такива възможности.

— Какво?! — с весело учудване попита капитанът. — Мислиш, че ще си намериш парите на Кипър?

— От Кипър са преведени на фирма, регистрирана на Бахамите — каза Стьопа.

— Охо, знаеш даже получателя? Всъщност да де, на Кипър го посочват…

Капитанът се замисли и накрая каза:

— Обади се на Сракандаев. Той се има с Бахамите, отървава към седем процента чрез тях. Само между нас, има си не само бизнес, но и база данни — кой къде е и чий е. Даже и ние си правим справки при него за финансовите терористи. Ако някой изобщо знае, ще е той. Само не му споменавай, че аз съм ти казал за Бахамите, ясно?

— Изобщо не си ми казал ти, капитане — отговори Стьопа. — Животът ми го каза. Обаче виж какво, не можеш ли да му звъннеш ти?

— За чий да си играем на развален телефон бе? Звънни на тоя, звънни на оня. Нали сте такова де… партньори. Телевизионния проект имам предвид, хе-хе-хе…

Стьопа се втренчи в бюрото. В главата му бяха останали съвсем малко мисли. Не изпитваше страх. Състоянието му повече приличаше на ступор или на зимен сън. Вероятността, че парите могат да се намерят, клонеше към нула, това беше ясно от самото начало. От друга страна, Лебедкин никога не даваше безполезни съвети, това Стьопа го знаеше. Ако Магаренцето имаше база данни за Бахамите, наистина можеше да изрови нещо. Шансът беше минимален. Но все пак съществуваше — а освен него Стьопа не виждаше никаква светлинка в тунела.

Да се обади на Сракандаев беше толкова ужасяващо тежко, че Стьопа сигурно би се съгласил да изгуби парите, ако бяха негови собствени. Но това, което щеше да се почне след няколко дни, беше толкова невъзможно, толкова чудовищно, че го беше страх дори да мисли за него. Стьопа знаеше, че хората, чиито пари беше изгубил, първо ще почнат да стрелят и чак после ще мислят — ако изобщо мислят. Пак добре ако го застреляха веднага, без бързовар в гъза…

Стьопа си представи бързо почервеняващата дебела спирала и в него се пробуди практическият екзистенциалист и му прошепна: „Обаждай се, кретен. Няма време!“

„Всъщност да — помисли си Стьопа, все едно в момента се свестяваше. — Няма време!“

И бучна едно копче на уредбата с пръст.

— Люся, Сракандаев остави ли телефон?

— Да, Степан Аркадиевич.

— Свържи ме. Не, по-добре ми го кажи. Ще се обадя от мобилния.

„Свястно момиче — мислеше той, докато записваше номера на един лист. — Ако се отървем, ще я сложа на мястото на Мюс. Стига да се отървем…“

Сигналът в слушалката беше странен — двоен, с дълга пауза. Стьопа не мислеше какво точно ще каже — надяваше се, че думите ще дойдат самички.

— Сракандаев — сухо каза слушалката.

— Жора?

— Кой се обажда?

Стьопа мълчеше.

— Кой е?

Стьопа разбра, че Сракандаев ей сега ще затвори.

— Таня — каза той, като се помъчи гласът му да прозвучи палаво и загадъчно.

— Коя Таня?

— От Огледалния свят.

— Аааа! Нима бе същата Татяна? Ти ли си, Стьопка? Чакай малко, сладък, ще вдигна другата слушалка.

Стьопа си пое дъх. В слушалката се чу някакво шумолене и стържене, после нещо изпиука.

— Ало — каза Сракандаев.

— Какво писука при тебе?

— Не знам — отговори Сракандаев. — Къде изчезна, приятел?

— Много работа.

— Утре идваш ли?

— Къде?

— На вилата. Нали ти писах. Хем ще ти покажа зверовете и зимната поляна.

— Каква поляна?

— Не ти ли казах? Имам една зелена поляна. Като оранжерия, само че расте само трева. Солариум. Цяла година можеш да се търкаляш по тревата и да си се печеш.

— Жестоко — каза Стьопа. — Обаче имам един проблем, Жора, и само ти можеш да ми помогнеш.

— Какво е станало?

— Свиха ми пари.

Сракандаев мълчеше. Стьопа разбра, че трябва да каже нещо лично, мило, което да премести разговора от безнадеждната делова плоскост в стоплената от лични емоции зона, където понякога стават чудеса.

— Подправено платежно — продължи той, трескаво търсеше думи. — Точно докато ние с теб гонехме вълците в Петербург… С две думи, Таня я загази.

— Къде са ги шитнали?

— В Кипър.

— Е, там вече сигурно ги няма — изсумтя Сракандаев.

— И аз така мисля. Обаче получателят е известен — една кантора на Бахамите, сто на сто подставена. Казаха ми, че ти можеш да знаеш нещо.

— Кой ти каза?

— Хората, Жора, хората.

Сракандаев помисли малко, после каза: