Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Едновременно с това започна да се вижда околният свят, преди това скрит от тъмнината. Наоколо навсякъде, чак до хоризонта, се простираше камениста пустиня. От нея стърчаха лъскави железа, а в прахоляка под тях потрепваха продълговати кожести яйца. Над някои стъбла мъждееха с тайнствена светлина бели цветове, но бяха увити в пашкули от черна мъгла и едва се виждаха, като през опушено стъкло.

Небето над пустинята беше забулено от облаци. Разкъсваше ги приличащ на рана отвор, в който сияеше нещо пулсиращо и лилаво. Оттам излитаха рояци сини пламъчета. Спускаха се надолу, завъртаха се около светещите цветове и след кратък лудешки танц с пукот изчезваха в металните стъбла. Тук-там по някое пламъче се измъкваше от този водовъртеж и политаше обратно към небето. Тогава по металните растения минаваше трепетна вълна и над пустинята се разнасяше протяжен звук — може би сигнал за тревога, а може би стон, пълен със съжаление за навеки изгубените души.

Във въздуха почти пред очите ми висят няколко мънички червени топчета. Цветът им е чист, формата им — съвършена. Много са красиви. Гледам ги и си спомням как беше преди.

Цял живот се опитвах да разбера какво е това красотата. Тя беше навсякъде — в цветето и облака, в нарисувания с четчицата знак, в младите лица, които се мяркат в тълпата, в безстрашието на готовия да умре воин. Тя ми се струваше най-важната тайна на света.

Всеки път тя ме лъжеше, като се преобразяваше в нещо ново. Но след това я познавах — като добре позната мелодия, изсвирена на друг инструмент. Чувствах, че зад съвършенството в извивката на крилото, меча и ресницата се крие един и същ неизразим принцип. Но не разбирах какъв е. Когато мислех за това, умът ми започваше да блуждае безцелно или тъпо спираше. А ако успявах да удържа въпроса в себе си, вместо да стане разбираема, красотата изчезваше и сякаш се озовавах пред черното огледало на водоем, на чиято повърхност допреди секунда е блестяло слънцето.

Не можех разбираемо да обясня на друг какво е това красотата и се съмнявах, че някой изобщо е способен да го направи. Определенията, които срещах в книгите по философия, не вършеха работа. Тежките им тромави кострукции бяха абсолютно лишени от онова качество, което се мъчеха да определят, което за мен беше ясно свидетелство за безполезността им. Но аз много добре знаех, че думите, макар и неспособни да обяснят красотата, могат да я задържат и дори да я създават.

Виждам на червения мъхнат килим няколко пръснати монети — съвсем близо. Те са лекичко размазани пред очите ми и затова блясъкът им изглежда мек и успокояващ. Но въпреки това в него се таи студът на опасността, студ, който металът излъчва дори в най-кротките си инкарнации.

Пряката заплаха, излъчвана от оголената стомана, винаги ми се е струвала нищожна в сравнение със скрития ужас на ежедневието. Именно от него хората открай време са криели в книгите най-хубавото, което са успявали да добият в изтощените каменоломни на душите си. По същия начин навремето са заравяли в земята парите си, когато идвали смутни времена. Разликата е, че размириците, когато трябва да си криеш парите, стават рядко на този свят, а безкрайната катастрофа на красотата, от която се опитват да я скрият в книгите, е непрекъсната. Тази катастрофа всъщност е животът. И всъщност нищо не може да се опази — по същия начин можеш да се опиташ да спасиш осъден на смърт, като го снимаш преди екзекуцията. Знам само една книга, чийто автор е успял да направи нещо подобно. „Хагакуре“.

„Узнах, че пътят на самурая е смъртта“. Всичко друго в книгата беше просто коментар към тези думи, вторичен смисъл, произтичащ от прилагането на главния принцип към различни страни на човешкия опит. Когато ги отнесох към красотата, за пръв път започнах да разбирам къде да търся тайната й. Всички пътища, на които я виждаше човек, водеха до смъртта. Това означаваше, че търсенето на прекрасното в крайна сметка води към гибел, тоест смъртта и красотата всъщност се оказваха едно и също.

Монетите излизат от полезрението ми и сега виждам само една от тях. Тя е безупречно кръгла, както трябва да е всяка монета. Най-съвършената фигура, окръжността — това е смъртта, защото в нея са слети краят и началото. Тогава безупречният живот трябва да е окръжност, която ще се затвори, ако към нея се добави една-единствена точка. Съвършеният живот е постоянно бодърстване до точката на смъртта, мислех си, очакването на секундата, когато ще се отвори вратата, зад която се крие най-важното. Не можеш да се отдалечиш от тази точка, без да пропуснеш най-важното; напротив, трябва непрекъснато да се стремиш към нея и отблясъкът на красотата може да озари живота ти и да го направи ако не осмислен, то поне не толкова безобразен като на повечето хора. Така разбирах думите в „Хагакуре“: „В ситуация «или/ или» без колебания избирай смъртта“.