Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Не питам за това — прекъсна го Монтигомо. — Къде е тя сега?

— На този въпрос всеки може да отговори единствено сам, като също отиде там. И не защото аз крия нещо. Просто тези неща не подлежат на обяснение.

— Вие както щете — каза Майката Родина, — обаче аз на тая душегубка няма да се кача.

— И аз — каза Дамата с кученцето. — Искате да ни изпарите, така ли?

Светещото същество се засмя, после каза:

— Вие сами ще си се изпарите, без моята намеса. Още час-два и ще се изпарите. Или по-лошо.

— Какво значи по-лошо? — попита Дездемона.

— Никой не знае. Много е сложно да се предскаже накъде ще залитне един ум, който се е уплашил от самия себе си. Един може да стане говорещ роял, обречен на вечна самота. Друг — блатна тиня, която си мисли едно и също десет хиляди години. Трети — мирис на теменужки, навеки останал в някоя ръждива тенджера. Четвърти — отблясък на залеза в окото на замръзнал алпинист. За всичко това има думи. Но какво да правим с онова, за което няма?

— Роял? — повтори Монтигомо. — Мирис на теменужки?

— Това не е най-страшното. Много по-сериозно е друго. Няма никаква гаранция, че ако станете изгубено в космоса заешко краче, ще помните, че това краче сте вие. Разбирате ли? Вие сте вие, докато помните, че сте вие. А ако не го помните, може би вече не сте вие? — Светещото същество тихичко се засмя. — Или все още сте вие? Най-великите философи на човечеството са били безсилни да отговорят на този въпрос. Още повече че и те не са били сигурни те ли са, или не са… Ако ще говорим сериозно, никой не ви натиква в щастието насила. Изборът си е ваш. Ето вратата. Минете през нея, докато още помните как се ходи! Никой не знае какво ще стане, когато се разпилеете из безкрайността, откъдето никой не се връща.

— И с всички ни ще стане същото като с нея? — попита Дамата с кученцето. — Имам предвид, това ще ни разкъса по същия начин?

— Всичко зависи от това с какво е зает умът в последната минута. То е като салют — едните ракети са сини, другите — розови. Един залп е като стрели, другият — като гирлянди.

— Ама наистина ли не боли? — попита Телешкембьо.

— Е, дръжте се като мъж де. От какво толкова ви е страх? Телешкембьо явно се засегна.

— Кой ви е казал, че ме е страх? — попита той и стана. Когато застана пред апарата, се видя, че панталоните на задника му са като разядени от киселина — през дупките червенееше обринатото му тяло. Самият той, изглежда, не подозираше това. Монтигомо изстена от отвращение. Подобен звук издаде и Дамата с кученцето, но Телешкембьо не им обърна внимание — сигурно реши, че това е реакция на телесната му непохватност. Пое седалката в гънките на тялото си и зае позата на благочестив плувец. После попита:

— За какво да си мисля?

— Представи си градина, пълна с червени ябълки — каза Светещото същество. — Шегувам се. Впрочем наистина можеш да си представиш такава градина или някакъв друг позитивен образ. Може и негативен. Това не е кой знае колко важно. Наведи сега главата…

Телешкембьо погледна за последен път другарите си в последното пътешествие, все едно търсеше нещо в очите им, но явно не намери онова, което търсеше. Въздъхна и отпусна лице в писоара.

Този път всичко беше различно. Щом лицето на Телешкембьо докосна металната вдлъбнатина, тялото му се изду и заедно с това стана прозрачно, като детско балонче. Всичко стана на практика мигновено — прозрачните крака се откъснаха от надупчената седалка и полетяха нагоре, ръцете се разпериха настрани като къси крилца. Чу се същото пукане като първия път.

— Нали не ви опръска? — попита Светещото същество. — Шегувам се… Седалката се дезинфекцира. Пак се шегувам.

— Сега аз — каза Дездемона. — И без това ме болят ушите.

Обиците-змии бяха опънали ушите й надолу и се виждаше, че мърдат. Щом Дездемона зае необходимата поза, тялото й се стегна и за секунда се превърна в къс дебел бич, който оглушително изпляска във въздуха и изчезна. На Отличника му се стори, че вижда на бича люспи и зигзагообразна ивица, но всичко стана прекалено бързо, за да е сигурен.

Следващият пътник към безкрайното щастие беше Майката Родина. Тя се приближи до апарата и внимателно го огледа. После каза:

— Ех, да бях доживяла до деня, когато ще я построят тая машина!

— Ами ти си доживяла — каза Светещото същество.

— Всъщност да де — без особен ентусиазъм се съгласи Майката Родина. — Може и така да се каже.

— В какво е разликата? Майката Родина вдигна рамене.