Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Точно така.

Монтигомо помисли още малко.

— Но нали трябва да е или едното, или другото. Или едното второ пришествие, или другото. Защото просто не може тази апарат да съществува в един свят с възкръсналия Христос. Така че все пак какво наистина ще се случи в бъдещето?

— В бъдещето ще се случи следното. Вие поред ще станете, ще се приближите до глоботрона и ще изпитате най-хубавото, което са запазили за вас животът и смъртта. И там, сигурен съм, ще намерите отговорите на въпросите си. Защото да забравиш въпроса поради абсолютната му ненужност означава и да му отговориш. При това няма по пълен отговор, защото с това въпросът се изчерпва окончателно.

Монтигомо събра кураж още преди Светещото същество да свърши. Като мърмореше нещо нечуто — може би молитва, — той отиде до цветето и зае необходимата поза. Чу се пукот и той се превърна в три фонтана дъгоцветна пара, все едно всеки електрод изстреля пръски от гигантски пулверизатор.

— Като във фризьорски салон — весело каза Светещото същество. — Е, а сега ти, любимецо. Последният. Върви по-бързо при своята окончателна Playstation. Ти все пак си истински ясновидец. Как го каза? Че искаш да играеш на игри, където всички нови впечатления са компресирани в минимален обем време? Ето, играта е пред тебе. Като по поръчка.

Отличника попипа очилата си. Сега те приличаха на жива бодлива тел — и лекичко мърдаха, сякаш се събуждаха.

— А къде е Дамата с кученцето? — попита той. — Кученцето го виждам — ето там. Но тя къде е?

— Вече замина.

— Кога?

— Ами ти говореше нещо през това време — отговори Светещото същество. — Просто не си обърнал внимание.

— Нима? — подозрително попита Отличника. — И си е зарязала кученцето?

— Жените са капризни и празноглави създания — каза Светещото същество. — За тях привързаността изобщо не е характерно чувство. Те само я имитират, за да спечелят доверието ти. Сега, когато останахме само двамата, можем да говорим открито за тия неща. Нима не е така?

— Няма да споря — каза Отличника. — Имам един въпрос.

— Давай.

— Какво ще стане после?

— После? Кога после?

— Ами след като това… стане. Какво ще стане с мене тогава?

Светещото същество няколко секунди мълча, сякаш мислеше.

— А, разбрах какво питаш. Нищо.

— Моля?

— Ами помисли сам. Сега ще ти се случи най-хубавото от това, което изобщо може да съществува. Нали не искаш после да е по-лошо?

— Не искам.

— Значи няма да е.

— Тоест как?

— Ами така. Защото не е нужно. Времето е субективно нещо. Ти си умен човек и би трябвало да го разбираш. Колко според теб продължи заседанието на фокус групата?

— Около три часа — каза Отличника. — Или дори четири, ако почнем от самото начало, докато се запознавахме.

— Грешка. Всъщност мина само една секунда.

— Как така една секунда?

— Така. Виждаш ли колко дълга може да е? И това не е горната граница. А сега е време да тръгваш.

— Защо сте толкова сигурен, че ще тръгна след тези идиоти? — попита Отличника.

Светещото същество мълчеше. Отличника огледа околната тъмнина, все едно се чудеше накъде да побегне, и изведнъж извика и се хвана за лицето.

— Ей затова — каза Светещото същество. — Винаги има избор. Но той, пак винаги, е диалектически.

Отличника някак си успя да стигне до апарата и стисна долния електрод между краката си. За няколко секунди болката го поотпусна и той свали ръце от лицето си. Изпод очилата му течеше кръв; самите стъкла бяха напукани и приличаха на паяжина.

— Не мога да разбера какво чакаш — каза Светещото същество. — Свободата е пред теб.

Отличника видя на металната щанга пред лицето си мъничък логотип — черната дума „GLOBO“ на жълт фон и весел червен надпис „Die Smart“ 48 48 Умирай умно! — Б.р.изд. до нея.

— Последен въпрос — каза той. — Честна дума, съвсем последен въпрос.

— Слушам те — търпеливо каза Светещото същество. Отличника отвори уста, но наистина вече нямаше време.

Очилата се извиха и се впиха в очите му. Той изпищя и се опита да ги свали, но не можеше. Тогава запляска с ръце, все едно аплодираше на ставащия с него кошмар. При петия или шестия опит успя да хване пластината на електрода за ръцете, главата му клюмна към сребърния писоар, и тогава…

Светещото същество някак си посърна. Известно време седеше в цвета си и лекичко полюшваше капишона си. Постепенно капишонът престана да свети, смъкна се и надолу по металното стъбло запълзя заоблено удебеление — все едно налапан заек минаваше през хранопровода на питон. Удебелението стигна до основата на стъблото и изпадна — приличаше на пъпеш в намачкана кожена торба.