Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Скритото в думите, за разлика от скритото в земята, е предназначено за другите или, както е в най-добрите книги, за никого. „Хагакуре“ се отнасяше тъкмо към книгите за никого — Дзете заповядал да хвърлят всичките му записани думи в огъня. Красотата на тази книга беше съвършена, защото тя не биваше да има читатели; тя приличаше на цвете на планински връх, непредназначено за човешки очи. Съдбата й приличаше на съдбата на самия Дзете, който искал да напусне живота с господаря си, но останал да живее, изпълнявайки волята му; ако оприличим книгите на хората, „Хагакуре“ беше сред тях такъв самурай, както Дзете сред хората.

Какво още беше тази книга? Колкото и да е странно, мисля, че любов. Не любов към хората или света. Тя, изглежда, не е имала конкретен обект. А и да е имала, няма да разберем кой е бил — Дзете е смятал, че любовта достига идеала, когато човек отнася тайната й в гроба. Точно така е искал да постъпи той с издиктуваната от него книга; не е негова вината, че са научили тайната му.

Аз не само мисля за книгите — освен това ги виждам на лавиците. Вече няма да успея да разбера за какво са, но това не ме натъжава. На света има много ненужни книги и много малко такива, които си струва да помниш, да не говорим да ги пазиш. Затова Дзете казва, че е по-добре да изхвърлиш свитъка или книгата, след като ги прочетеш. Животът също е книга, това сравнение е банално като живота. Какъв е смисълът да я четеш до края, след като най-важното е казано на първите страници? А ако си го разбрал, струва ли си да се ровиш в дребния шрифт на безбройните забележки? Смъртта на млади години, когато човек е още чист и прекрасен, това е възможно най-доброто, но го разбрах едва когато собствената ми младост беше отминала. Оставаше ми едно — да се приготвя по подходящия начин, като се променя толкова, колкото позволява природата. В това, разбира се, имаше нещо изкуствено, но все пак беше по-добре, отколкото да оскърбя смъртта със старческо безобразие, както правят повечето хора.

Смъртта можеше да е наистина прекрасна. Можех да гледам с часове изображенията на свети Себастиан и исках и аз да умра така. Разбира се, вдъхновяваше ме не буквалното повторение на чуждия опит — много добре разбирах с какви трудности ще се сблъска организаторът на един толкова смел експеримент. Освен това знаех, че всъщност Себастиан е оцелял след разстрела и са го пребили до смърт с тояги с чепове (картини на тази тема нямаше — подозирах, че богатите хомосексуалисти от средните векове и Възраждането, които са поръчвали изображенията на страдащия юноша, са приемали втория вид смърт за прекалено буквална метафора). Във всеки случай трябваше да скъсам нишката на живота си със собствените си ръце, иначе смъртта се превръщаше в нещо непоносимо пошло. Реших, че сам ще пусна стрелата, която ще ме убие, но все пак изминах част от пътя към странния си идеал, като направих тялото си съвършено — дори по-съвършено от това, което виждах на картините.

Но страстта ми към свети Себастиан не беше проява на породена от садизъм чувственост, както би могло да се стори на някой дребнав ум. В историята на преторианския трибун за мен беше важна духовната й основа. Кръвта, стичаща се по дървото, за което беше вързан екзекутираният, беше кръв на светец и това придаваше на ставащото особен смисъл. Вълнуваше ме това, че в тази смърт красотата се сливаше с нещо по-висше.

Себастиан беше светец. Беше съсъд, в който обитаваше Бог, неоспоримият стопанин на целия театър на живота. Затова убийството му на практика беше убийство на Бога — не току-така във фантазиите ми Себастиан призоваваше Единия Бог в утрото преди екзекуцията, току-що станал от миришещата си на морски водорасли постелка и облякъл скърцащите си доспехи (интересно, но като дете точно така си представях постелята на римските офицери — да миришат лекичко на морски водорасли). А можеше ли нещо да вълнува душата по-силно от гибелта на висшия източник на красотата?

Пронизаният от стрели юноша всъщност влияеше не толкова на чувствената, колкото на мистичната страна на душата ми. Не мога да кажа, че почитах европейския Бог. Бог наричаме онова, което все още не сме в състояние да убием, но когато успяваме, въпросът вече не е актуален. С други думи, Бог има, но само до известна граница. Ницше я пресича с просташка прямота; дьо Сад е по-изящен и по-гаден. Но дори този свободен ум едва ли би могъл да си въобрази свети Себастиан да се убие със собствените си ръце.