Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Когато се самоубиваме, мислех си, ние посягаме на живеещия в нас Бог. Наказваме го за това, че ни е обрекъл на мъки, опитваме се да се сравним с него по всемогьщество или дори изземаме функциите му, като внезапно слагаме край на започнатото от него куклено представление. Той може да създава света, но в наша власт е отново да го потопим в мрак; доколкото Бог е само една от идеите ни, самоубийството се явява и убийство на Бога. Освен това то може да бъде повторено безброй пъти, според броя на онези, които се осмелят да направят тази крачка, и всеки път Бог престава да е Бог и завинаги изчезва в мрака. Колко богове вече са изчезнали в този мрак, богове, чиито имена хората дори не си спомнят! А да запазиш за вечността своя Бог — и себе си заедно с него — няма начин, колкото и да щракаш с фотоапарата преди екзекуцията.

Веднъж се снимах с роза, която докосвах с устни. Когато видях снимката, разбрах, че всички необходими снимки на екзекутирания вече са направени; вече нищо не ме спираше да направя последната крачка.

Но кой знае защо, се бавех. Разбира се, не трябваше да калявам волята си за смърт — тя беше като звяр, който живееше в душата ми още от малък. Но дотогава този звяр много добре се разбираше с другите арендатори. Освен смъртта аз имах много други страсти. Смъртта беше търпелив общ работник — тя можеше да се окаже съавтор на книга, теоретик на естетичното кредо и дори свидетел на любовна оргия. Всъщност като че ли бяхме приятели. Но не възнамерявах да вляза в страшната й бръснарница като клиент, докато не се случи едно на пръв поглед маловажно събитие.

Беше тринайсети юли, преди няколко години. Сигурен съм за датата, понеже си спомням, че в същия ден започваше празникът Бон. Планинският път, по който вървях, ме отведе до малко селце: пред вратите догаряха огньове, запалени, както винаги на този ден, та духовете на предците да могат да намерят пътя за вкъщи. Вече се свечеряваше; миришеше на горен коноп. На няколко пъти се обади незнайна птица. Странно, но нямаше хора — малко преди да стигна селото, видях само едно момиченце с наръч цветя. То мина покрай мен, без изобщо да покаже с нещо, че ме вижда, все едно че бях (или бяхме) безплътни духове. Спрях и дълго гледах издигащия се от огньовете пушек. Постепенно ме обзе покой; всичко, за което бях мислил досега, беше забравено. А после в паметта ми изплува една страница от „Хагакуре“. Видях я така ясно, все едно някой невидим отвори книгата точно пред очите ми:

„Не прилича ли човек на кукла с механизъм? Направен е майсторски — може да ходи, да тича, да скача, дори да говори, въпреки че в него няма никаква пружина. Но на следващата година той спокойно може да стане гост на празника Бон. Наистина всичко е суета в този свят. Хората непрекъснато забравят това“.

Хората не си ходят на гости на празника Бон — ставаше дума за духовете. Смисълът беше, че на всички ни е съдено да умрем и да станем духове.

„Но кой съм аз всъщност? — помислих си и по гърба ми полазиха тръпки. — Ето, стоя тук пред тези залостени врати. Дойдох по пътя, привлечен от пушека на огньовете. Мислил ли съм миналата година, че ще се озова тук точно в този ден? Никой тук не ме чака, но все пак аз съм гост в това планинско село. Гост на празника Бон. Вече. Така че има ли разлика между живите и мъртвите?“

В ума ми се отвори отдавна закован прозорец — спомних си церемониалното шествие, което бях видял като малък.

Това беше много важен за мен спомен. С него беше свързан моментът, който ме отделяше от детството. Нещо странно и плашещо стана в душата ми, когато покрай къщи мина процесия с паланкин с олтар. Колкото повече пораствах, толкова по-малко разбирах какво е станало в този ден. Самото събитие, живо и пъстроцветно, продължаваше да живее в паметта ми, но в отпечатъка му нямаше никакъв смисъл, който да може да обясни какво все пак ми е направило толкова силно впечатление. Въпреки че помнех шнуровете по олтара и дори медните халки на жезъла на свещеника, споменът всъщност не беше за нищо. От него беше останала само обвивката, приличаше на хитиновата черупчица на отдавна умряла оса — отвън формата, цветът и шарките са се запазили, но вътре е пустота. Сигурно, мислех си, там всъщност никога не е имало нищо друго, просто когато сме деца всички сме малко вълшебници и можем да запълваме тази пустота с фантазии, които се превръщат за нас в реалност.

Но в онази минута на яснота и покой, застанал до гаснещия огън, аз отново изживях онова, което ме беше поразило преди толкова много години. А после пак го забравих — сигурно защото не можех да изразя същината на това изживяване: нали можем да задържим в съзнанието си единствено онова, което сме успели да облечем в думи. Когато този миг отмина, в паметта ми остана само фразата „гост на празника Бон“, а всичко останало изчезна или избледня. Споменът пак стана празен и безсъдържателен, но аз знаех — нещо много важно ще се върне при мен в момента на смъртта ми.