Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Може би в опита ми да стигна до кукловода с меча си се виждаше величието на бунта срещу небесата? Ха! Не е така. Това по-скоро приличаше на чудовищен анекдот, на който не можеш да спреш да се смееш именно защото е чудовищен. Оказва се, че не можеш да убиеш дори кукла. Куклите не умират — просто играта с тях свършва. Докато принцът се преструваше на дракон, драконът замисляше убийство. Вероятно бях злата кукла. Но този, който си играеше на мен, е добър. Затова виждам главното. Виждам истинския мен — него. По-точно, той вижда себе си, но то и не може иначе. И това, че го знам, прави всичко останало незначително.

А сега, безкрайно прекрасен, невидим за всички, освен за самия себе си, той отмества погледа си от мен и Юкио Мишима изчезва. Остава само той. Онзи единствен гост на празника Бон, който вечно идва на гости на самия себе си. А главата на Мишима, обезобразена от неловкия удар на меча, все така се търкаля и търкаля по червения килим и никога няма да стигне до края.

Писмо на студента Постепенност в подредбата на

хаоса до господин Изящество на мъдростта

Отговарям на писмото ви, господин Дзян Дзъ-Я, с известно закъснение. То се дължи на събития, слухът за които вероятно вече е стигнал до вашите селения. Не пострадах по време на размириците; моля се и вие да сте избегнали бедствията. Не е изминало чак толкова много време от дните, когато под песента на цикадите вдигахме чаши в Жълтите планини, а колко неща се промениха! Мнозина, до вчера опора на Поднебесната, станаха на прах; други, тогава в зенита на могъществото и славата си, сега са опетнени с позор и имената им приличат на разграбени гробници. Само планините и реките са си същите, но струва ми се, че и те бавно променят облика си — и ще минат няколко поколения и нищо вече няма да напомня за миналото.

Това не бива да ни учудва, разбира се, защото в промените е единственото постоянство, дарено ни от Небето. Онзи, който е стъпил на Пътя, не се плаши от промените, понеже душата му е дълбока и в нея винаги цари покой, каквито и вълни да бушуват по света. Не бива да се плашим от тези вълни — те са само мнимости, подобни на слънчеви отблясъци по седефа на мида. От друга страна, не бива и прекалено да се стремим към покоя — и покоят, и вълнението са проява на едно и също, а се отбиваш от съкровения път точно тогава, когато решиш, че едни мнимости са по-важни от други.

Впрочем, господин Дзян Дзъ-Я, мислите ми сигурно ви карат да се усмихвате. И наистина, смешно е, когато един неук разсъждава за това какво би трябвало да чувства човек, постигнал Пътя, че на всичкото отгоре и в писмо до този човек. Единствено вашето вечно презрение към думите ми дава надежда, че ще простите на един беден литератор и този път. Наистина всичко е точно така, както обичате да казвате — три думи пораждат десет хиляди беди!

В писмото си се интересувате запазил ли съм интереса си към идеята, родила се, когато ме угощавахте в имението си с прашеца на петте камъка. Опасявате се, че в гмежта на столичния живот може да съм забравил за преживяното през онази нощ. За да ви покажа колко е свежо всичко, което се случи, в паметта ми, ще си позволя да припомня обстоятелствата, в които се роди споменаваният от вас замисъл.

Говорехме за нищожността на съвременните съчинения в сравнение с великите книги от древността, причината за което според мен беше, че днешните хора са се отклонили прекалено много от истинния Път. Вие казахте, че във всяка епоха хората са на еднакво разстояние от Пътя и че това разстояние е безкрайно. Аз възразих, че съвършено мъдрите са учили да виждаме Пътя във всичко, което ни заобикаля, и че следователно той винаги е до нас. Тогава, господин Дзян Дзъ-Я, ако си спомняте, вие извадихте от калъфчето на пояса си феникс от бял нефрит, същия, който малко преди това бях искал да купя от вас за пет ляна злато, и попитахте още ли ми харесва. Помислих си, че одобрявате думите ми, и като предвкусвах чудесния подарък, отговорих утвърдително, но вие пак го прибрахте в калъфчето. Попитах какво означава всичко това. Да видиш Пътя и да го обладаваш не е едно и също, отговорихте вие.

Дълго се смяхме след тези думи; вие дори обърнахте с крак чайната дъска. Поради това, че едно наистина точно и съвсем трезво наблюдение породи у вас такова веселие, а също така и поради това, че цялото тяло ме сърбеше, заключавам, че към този миг прашецът на петте камъка вече е бил проявил изцяло въздействието си. Мислите ми се устремиха наведнъж на всички страни и си спомних как видях на пазара една принцеса от народа хунну, която вадеше от дебела греда пирони с онуй си място. И как тогава изведнъж осъзнах, че хунну не коват пирони, така че онова, което бях видял — тълпата около сцената, резките жестове и викове на облечената във вълчи кожи шаманка, вмирисаният й помощник, който забиваше пироните в гредата с парче от бронзова камбана — не е варварска идиотщина, а апотеоз на нашата собствена култура, която търси начин да се облече в зверска кожа, без при това да изгуби идентичността си.