Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Очевидно поради този спомен и известни мисли за столичния живот, споменах, че в наши дни занаятът на съчинителя се различава от съдбата на хунската принцеса единствено по това, че съчинителят трябва да забива пироните сам и че истинска опора на духа може да е само класическият канон. На това вие възразихте, че така е било винаги и че просто в тази епоха на упадък едновремешните панаирджийски номера ни изглеждат като свещенодействие. И че доколкото всяка епоха е епоха на упадък и на този свят се променят само лозунгите на управниците, така наричаният класически канон са просто надписите, които все още можем да прочетем на древните руини. И че точно затова във всяка епоха този канон е толкова неповторим и произволен. Но какво наистина е било свещенодействието на древните, добавихте вие тъжно, за това изродените им потомци не могат дори да гадаят — ако, разбира се, не са фокусници или съчинители.

Като пример за такива фокуси и гадания вие споменахте модния напоследък роман „Пътешествие на Запад“. Понечих да възразя, понеже смятам тази книга за една от най-добрите творби на съвременната литература въпреки цялото й стилистично несъвършенство, но мислите ми изведнъж се насочиха в неочаквана посока. Историята за Царя на маймуните и за Танския монах е разказ за пътешествие, казах, а възможно ли е да се създаде повествование, в чийто център да е Пътят? След което вие предложихте да се разходим в планината.

Няма да повтарям колко съм ви благодарен, господин Дзян Дзъ-Я, за наученото, въпреки че начинът, по който ми го преподадохте, и до днес ме изпълва със страх. Още веднъж ви се извинявам, че се държах като неразумно дете.

Но онова, което се случи, беше толкова необикновено, че опитът да се скрия и досега ми се струва съвсем естествен. Колкото до нещастното недоразумение с корема ми, това, както ви е известно, често се случва след приемането на прашеца на петте камъка, особено ако в него има прекалено много цинобър. Тоест неудобно ми е не защото можете да ме помислите за страхливец — вие знаете, че не съм — а защото ви се наложи да ме търсите посред нощ в места, където и денем човек трябва да върви много внимателно.

Не отговарях на виковете ви не защото съзнанието ми беше помътено от нещо. Напротив, не си спомням някога преди да е било толкова ясно. Но то изцяло беше загърбило петте чувствени врати и се беше устремило към най-тайния чертог на ума, който пламтеше като огън. И тогава видях отблизо онова, до което толкова пъти се бях опитвал да се приближа чрез написаното в книгите и чрез разговори с постигналите истината. Видях Великия път, сам в себе си, как не се опира на нищо и не зависи от нищо. Разбрах защо е безполезно да се мъча да го постигна чрез размисли и разсъждения.

Ако уподобим построенията на ума на стълби, които трябва да ни издигнат до съкровеното, то ние ги опираме не до стените на замъка на истината, а само до отраженията на същите тези стълби в огледалото на собствения си разум и затова, колкото и самоотвержено да се катерим нагоре и колкото и високо да се изкатерваме, сме обречени накрая отново и отново да виждаме самите себе си, без да се приближаваме до истината, но и без да се отдалечаваме от нея. И колкото по-високи са стълбите ни, толкова по-високи стават и стените, защото самият замък се издига само когато се появяват онези, които искат да го превземат с пристъп, и колкото по-силно е желанието им, толкова по-непристъпен е той. Докато не започнем да търсим истината, тя не съществува. В това е истината.

Тази моя мисъл свърши със странен умствен скок — все едно мислех не по начина, както съм свикнал, а по някакъв съвсем невъзможен начин. И тук, господин Дзян Дзъ-Я, се прояви опитът ми в разкриване на престъпления, придобит от мен на държавна служба. Внезапно прозрях най-чудовищния заговор, съществувал някога в Поднебесната, след което ме налегна онзи пристъп на неудържим смях, който ви помогна да ме намерите в мрака. Този заговор, в който сме включени всички, без изобщо да се досещаме за това, е светът около нас. А същината на заговора е в следното: светът е само отражение на йероглифите.

Но йероглифите, които го създават, не определят нищо реално и отразяват само другите йероглифи, тъй като всеки знак винаги се определя чрез другите. И няма нищо друго, никаква, така да се каже, истинска персона пред огледалото. Отраженията ни доказват истинността си, като ни препращат към други отражения. Човешката глупост, а също и най-гнусният грях човешки, се състои в следното: човекът вярва, че има не само отражения, но и нещо, което се е отразило. А такова няма. Никъде. Няма такова нещо. Никога не е имало. Нещо повече, няма го до такава степен, че дори да заявим, че го няма, означава да го създадем, та дори и в обърнат вид.