Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Точно това неведение подразбирам под затвор и тъмница. Дори някой изкусен целител да успее да накара човек да забрави временно думите, какво от това? Онзи, който цял живот е бил заслепяван от огньовете на фойерверките, ще забележи ли блещукащата звезда? Ще чуе ли песента на щуреца онзи, който е свикнал с грохота на барабаните? А истината говори с нас също толкова тихо, пък и не с нас, нека не се лъжем — а само със самата себе си. Впрочем, почнах с това, че няма никаква истина, докато не тръгнем да я търсим. А вече разсъждавам високо ли говори, или тихо, и с кого… Да, точно така създават света думите. Точно така в крайна сметка светът се оказва нищо — изхвърлена печатарска дъска, от която есенният вятър издухва разсъхналите се знаци. Наистина, едното уравновесява другото.

Историята за Царя на маймуните и Танския монах е роман за пътешествие в пространството. Ние обсъждахме може ли да се напише нещо подобно за странстванията по Пътя. Отначало тази задача ми се стори лесна, но като поразмислих, разбрах, че няма начин дори да се пристъпи към нея. Така мисля и сега. Но в „Пътешествие на Запад“ има едно място, което изцяло ме опровергава. Спомняте ли си какво става накрая, когато пътешествениците получават неизписани листове вместо свещените текстове, заради които са минали през толкова страни? И с оплаквания, че са ги излъгали, се връщат при Буда. И той им обяснява, че чистите листове всъщност са истинските свещени текстове. Понеже пътешествениците още не са готови да разберат какво е истинската святост, те получават онова, за което са дошли — цели кошници сутри и поучения. Но най-първото послание на Буда, което дошлите за наставления не разбират — нима не то изцяло съдържа в себе си Пътя? На хартията няма нищо, но точно това е според мен единствено възможното повествование за съкровеното, което няма да е измама още от първия знак.

Да, на стената на тъмницата може да се изобрази истината, която се открива на оногова, който е излязъл през вратите на затвора, и няма нищо по-просто от тази рисунка. Това си е самата стена, преди да е докосната от кредата или четката. Но затворникът и без това я гледа всеки ден и значи съкровеното му е открито също като на нас, тъй като ние не виждаме нищо повече от онова, което вижда той. Затворникът просто не знае, че съкровеното е пред него, защото не е започнал да го търси. Но как у него ще се роди желанието да търси съкровеното, щом дори не знае йероглифа му? По-скоро крайпътните камъни и облаците в небето ще почнат да търсят Пътя — но те не знаят нищо за него, а значи и не са го губили. И наистина, усилията и трупаните знания са нужни не за да намерим Пътя, а за да го изгубим. И първото, което правим сутрин, когато се будим, е наново да нарисуваме тъмницата и собствената си фигурка в нея. И макар тъмницата ни да е само нарисувана, по-яки зандани не е имал и Цин Шъ Хуан.

В Книгата за Потока и Силата има една успоредица:

„Отсъствието на концепция за небето и земята е изворът“

„Наличието на концепция за десет хиляди неща е вратата на раждането“.

Смирено ще добавя, че от тези думи следва: докато я има концепцията за съкровения извор, съкровеният извор е недостижим. Когато пък концепцията изчезне, за какъв съкровен извор може да става дума? Ето точно това наричам съкровен извор.

Ние се въоръжаваме с думи и тръгваме на поход да намерим истината. Мислим си, че сме постигнали целта си, но когато се връщаме от похода, виждаме, че плячката ни е само думи, които с нищо не се различават от тези, с които сме тръгнали на път. Дори непоколебимата опора на мислите ми — Книгата за Потока и Силата — нали и нейната природа е същата! В нейна защита може да се каже, че самият Лао Дзъ не е искал да записва нищо и че трудът му е най-древният от известните ни подкупи, тъй като е написан с единствената цел да накара началника на заставата да отвори пътя на Запад. Но след като е от думи и отразява умозаключения, тази книга не е ли — в съответствие със собствената й мъдрост — последователност на врати на раждането, през които минава четящият я, като изживява, според броя на главите, осемдесет и един кратки живота? А щом е така, може ли да се каже, че последната страница обръща онзи, който е отгърнал първата? Не знам.

Като съобщавам за невъзможността да изпълня замисленото, влизам в противоречие със самия себе си. Ще продължа обаче напред, както през онази нощ в планините. Кой знае, току-виж повестта за Пътя все пак би могла да съществува — и не само като снопче чисти листа. В мигове на размисъл виждах в далечината нещо като мираж, прекалено мъгляв, за да може да се говори за подробности, но все пак достатъчно ясен, за да го опиша най-общо. И така, в този текст не бива да се появява йероглифът „път“ — освен може би в първата и последната глава. Там този знак ще се мерне, за да очертае пространството, в което ще се развие тайнственото действие; освен това по този начин ще се покаже, че Пътят води само към себе си, без да се променя, но и без да остава същият. В самото начало може да се кажат няколко думи за раждането, а в края — за смъртта. Всичко останало между тези два крайпътни камъка ще е лишено от признаци на повествование за един обект. Виждам го като множество странни истории, които се разпадат на още повече мънички разкази, през които не може да се прекара нито една обща нишка — освен онази, изначалната, която бездруго минава през всичко. И така, като премахнем всички свързващи брънки, ще получим повест за най-главното, което не може да се премахне, понеже тъкмо то е Пътят на десетте хиляди неща. Такава повест ще прилича на сборник от много откъси, написани от различни хора в различни времена. Единственото, което ще ги споява един с друг, това е някакво присъщо им качество, което, господин Дзян Дзъ-Я, аз не се наемам да определя. Ще кажа само, че в писмото си усетих присъствието му в момента, докато пишех за тревичката и вятъра. Но какво е то?