Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Представете си фокусник, който седи пред лампата и преплита пръстите си в сложни фигури, така че на стената се появяват сенки на зверове, птици, дяволи и красавици. А след това се уплашва до смърт от тези дяволи, влюбва се в красавиците и бяга от тигрите, забравил, че те са просто сенки от пръстите му. Бихме могли да го наречем безумец, ако самият той не беше просто сянка от знаците „фокус“ и „човек“. Целият свят е точно такъв театър на сенки; пръстите на фокусника са думите, а лампата е умът. В реалността ги няма не само предметите, за които намекват сенките, но дори и самите сенки — има само светлина, която на едни места е повече, а на други — по-малко. Така че на какво да се надяваме? И от какво да се страхуваме? Но пък като говоря за това, не държа лампата на истината в ръцете си, а просто въртя пред нея пръстите на думите и създавам нови и нови сенки. Затова по-добре изобщо да не си отварям устата.

След като осъзнах това, смисълът на древните текстове ми се разкри толкова ясно, все едно сам ги бях писал; тайнствените места в коментарите към тях станаха прозрачни като драскулките на дете за първа година в училище. Освен това разбрах защо няма никаква полза да ги четем. Ако небето се беше продънило тогава над мен или ме беше залял потоп, изобщо нямаше да ми направи впечатление. И това, че вие ме намерихте, преди да падна от някоя стръмна пътека в пропастта, според мен наистина е по милостта на Небето.

Какво още разбрах? Ами това, че не сме съдове, напълнени със съзнание, а просто изписани страници, които се люшкат в него като треви от летния вятър. Ние си мислим, че съзнанието е наше свойство; по съшия начин за една тревичка вятърът е нейна особеност, която понякога я превива към земята. И по своему тревичката е съвсем права. Как може тя да разбере, че вятърът не е само това? Тя няма с какво да погледне нагоре, за да види огромните облаци, които той носи над земята. Впрочем, ако имаше очи, тя най-вероятно щеше да реши, че именно облаците са вятърът — защото вятърът изобщо не може да се види.

Но най-поразителното е, че усещането „аз съм тревичка“ не възниква у тревичката, а у вятъра. Не тревичката, приведена към земята, мисли „ето го вятъра“; напротив, вятърът мисли „ето го вятъра“, когато навежда тревичката — нали затова разнася семената по земята. Всичко, което й се струва на тревичката, всъщност се струва на вятъра, понеже само на него може да му се струва. Когато духа тревичката, вятърът става тревичка; когато духа планината, става планина. Тревичката цял живот се бори с вятъра, но животът й се живее от същия този вятър, с който тя се сражава. Затова нито с тревичката, нито с планината, нито с човека всъщност нищо не може да се случи. Всичко става само с вятъра, а за него наистина не може да се каже, че има място, откъдето идва или където отива. Така че нима с него изобщо може да се случи нещо?

Когато се върнахме в имението, умът ми беше разтревожен и трябваше да положа усилия, за да мога да разговарям. Наистина, помислих си, въпреки всички бедствия, сполетели безбройните народи, никога дори един косъм не е паднал от нечия глава! Но не споделих тази мисъл с вас — нещо ми подсказа, господин Дзян Дзъ-Я, че веднага ще ми оскубят доста косми. Но когато ме попитахте бих ли могъл да направя току-що постигнатото тема за литературно произведение, без да мисля много, отговорих утвърдително. Нещо повече, помня, че думите ви („сега, когато смътно си представяте в каква посока да търсите онова, което безкраките и безглавите наричат Пътя“) ми се сториха обидни — бях сигурен, че съм постигнал истината — цялата и наведнъж.

Нямах никакви съмнения в способността си да осъществя замисленото — виждах и разбирах онова, което трябваше да изразя, също толкова ясно, както в момента виждам слънчевата светлина. И това разбиране ме изпълваше с такава сила, че не се съмнявах в способността на тази сила да се изрази. Да мисля за формата, в която щеше са стане това, ми се струваше преждевременно. Наистина, това беше момент на най-висше щастие — точно аз, чувствах го, щях да създам книга, невиждана книга, която нямаше да прилича на нищо от написаното някога, също както ясното и мощно състояние на духа ми не приличаше на нищо, което бях изпитвал дотогава. Може би тези думи ще ви накарат да се усмихнете, но в онзи момент ми се струваше, че съм избран от Небето, за да извърша нещо като деянията на Буда и Конфуций и дори да ги засенча.

Когато се върнах в столицата и свърших служебната си работа — беше се понатрупала доста, се заех с работата над книгата. Ако оприличим литературния талант на войска, поведох на тази война цялата си малка армия до последния войник. И ето че сега с тъга ви съобщавам за пълния провал на този поход. Но не бях разбит в боя. Аз не успях дори да се приближа до противника. И днес си мисля, че със същия успех можех да тръгна на бой с армия облаци или войска мъгли.