Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Причината за поражението ми сега ми се струва очевидна. Аз се опитвах да напиша за висшия принцип, чиято светлина бях видял ясно онази нощ. Но що за принцип е това? Все така не знам, ако разбираме под думата „знам“ способността да изложим на хартия нещо или да го обясним разбираемо на друг човек. Не мога да изплета от думите такава мрежа, че да успея да извлека с нея това чудо от мрака. И въпросът не е в малките ми способности. Ние можем да уловим само онова, което има форма, та дори то да е вода, приела формата на шепите ни, а това странно същество няма форма. Да му се придаде форма пък, без да го изгубим, не може, така че да го наричаме същество също е голяма грешка. Като се опитваме да го въплътим в знаци, ние приличаме на онзи, който ловял вятъра с шапката си и го отнасял в килера с надеждата след време да събере там цяла буря. А онзи, който твърди, че има книги, картини или музика, които съдържат в себе си Пътя, прилича на магьосник, който ни уверява, че богът на гръмотевиците живее в кратуната, окачена на колана му.

Когато говорите за пътешествията под въздействието на прашеца на петте камъка, вие обичате да повтаряте: да се появяваш и да се проявяваш е смъртно опасно. Не бива да ставаш нещо и някого задълго, понеже това привлича вниманието на странните същества, обитаващи света, в който отиваме на гости. И в същото време казвате, че няма разлика между онзи свят и този (поради което веднага виждаш в слугите онези странни същества и си спомняш, че и тук сме само на гости). Но да се появяваш и да се проявяваш не може и при съзерцанието на Пътя. Лесно е да го виждаш, докато оставаш никой и нищо. Но ако понечиш да разкажеш за сиянието на Пътя, веднага се появява поискалият и оскърбява Пътя със скверността на раждането си. А скверността на раждането, било то от тяло, дума или мисъл, е границата, която ни отделя от Пътя. Това е преградата, където се губи главното. А какво е днешното изкуство, ако не мръсни коптори, в които стотици алчни бабувачки измъкват от стенещата в родилни мъки празнота все нови и нови форми? Освен това, както забелязвам вече от много години, по същността си те са като пироните от миналата година. Когато пък наричат нещо необикновено дълбоко, става дума за това, че някой от пироните случайно е забит един цун по-дълбоко и че шаманката е трябвало да се поизмъчи повечко.

Когато в нас се ражда съчинителят, ние напускаме Пътя. А когато съчинителят ражда първата фраза, в ада ликуват всички дяволи и всички мари. И това го казвам за най-добрите от нас, господин Дзян Дзъ-Я, за онези, които искрено служат на Небето. В думите, чрез които искаме да обезсмъртим истината, е нейният гроб. „Да не се появяваш, да не се раждаш и да бъдеш всичко“ — самата тази фраза е пример за появяване, за раждане и ограниченост. Всичко в нашия свят е различна степен на появяване, проявяване и упадък и знаците на писмеността от най-древни времена отразяват единствено това. Така че как можем да кажем дори думичка за онова, което винаги е било появено? Наистина, трудно е да обясним вятъра, ако имаме знаци само за понесените от него листа.

Онзи, който е живял в столицата, ще пожелае ли да живее на село, където покривите са от слама? Когато си видял сиянието на Пътя и знаеш какво е свободата, ще се върнеш ли в затвора на думите? А и дори да се върнеш, ще можеш ли да обясниш на другите онова, което си видял? Готов съм да допусна, господин Дзян Дзъ-Я, че мога да обяснявам с намеци и иносказания, ясни за оногова, който е постигнал същото. Ето и сега се доверявам на думите и знам, че ще бъда разбран. Но възможно ли е да нарисуваш на стената на тъмницата онова, което е зад вратата на затвора, така, че да го разбере затворник, който никога не е излизал от подземието? За това, разбира се, би трябвало да питаме самия затворник. Но се страхувам, че той няма да разбере и въпроса.

Когато някой чете книга, той вижда измислени от други знаци. Същото става и когато гледа света: за нас гората е хиляди написани по различен начин йероглифи „дърво“. Когато се взира в себе си (това е възможно единствено защото има йероглифи „вътре“ и „вън“) и мисли за себе си (а това е възможно единствено защото има йероглиф „аз“), той вижда само отпечатъци на знаците, но не забелязва най-важното — върху какво се появяват тези отпечатъци. И така е, защото за висшата основа няма знак. Има йероглиф „син“, но като го гледаме, ние всъщност виждаме не скритата основа на всичко, а само черни чертички туш. И не е ли странно, че в древни времена този знак е бил изрязван на черупките на костенурки като фигура, обидно приличаща на така наречения „външен бъбрек“ — щръкнало срещу нас мъжко достойнство? Да, натам е тръгнало днешното човечество и по пътя си се наслаждава на фокусите на хунските певачки.