Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Когато се взирам в миналото, виждам, че точно в този ден желанието ми да умра стана просто и искрено. В днешната ситуация впрочем „взирам се в миналото“ звучи малко комично.

Пътят, казва Дзете, е нещо по-висше от праведността. Мислех, че тези думи препращат към най-известната фраза на „Хагакуре“, онази, която децата научават в училище дори в нашето духовно бедно време: „Узнах, че пътят на самурая е смъртта“. Смъртта беше праведна постъпка, това ставаше ясно дори от факта, че така бяха постъпвали всички праведници и светци без изключение, дори самият Буда. Но как можеш да изминеш пътя за един миг? Много мислих за това. Въпросът е там, разбрах накрая, че друга възможност така и така няма: заедно с живота смъртта е заключена в един-единствен миг и съществува само той; тъкмо тя е истинската му цел. Именно с нея свършва сегашният момент на времето, колкото и десетки години то да преминава в самото себе си.

Това беше студено и умозрително обяснение, подобно на доказателство на математическа теорема. Но смъртта беше път в още един смисъл, поетичен. Може би защото цял живот пробвах и носех различни маски, аз не ценях нищо толкова високо, колкото искреността. Ако човек поеме по пътя на искреността, казват древните стихове, боговете винаги ще са с него. Но кой беше пътят на искреността? Не знаех по-добър отговор от стихотворението на неизвестния самурай от десети том на „Хагакуре“:

Да вървиш по пътя на искреността означаваше да живееш всеки ден така, все едно вече си мъртъв, казваше книгата. През по-голямата част от живота си бях живял на обратно — приличах на мъртвец, който си мисли, че все още е жив. Но онова, което изпитах в планинското село на празника Бон, ми даде сила да поема по пътя на искреността, път от една-единствена крачка. И така стигнах до последната си среща с красотата и смъртта. Човек не може да е по-близо до смъртта, отколкото съм аз сега. Но не виждам красота. Или по-точно, не виждам онази красота, която очаквах да намеря.

Виждам обувка и опръскай с кръв крачол — от същия ракурс една футболна топка, ако имаше очи, щеше да вижда крака на играча. Отзад има етажерка с четири празни рафта; заедно с крака тя образува подобие на йероглифа „път“. Значи така изглеждал пътят на самурая. По този повод човек може и да се разсмее. Може и да заплаче. Но на мен ми остава само едно — да плувам покрай гладките брегове на тази неспираща мисъл и да гледам замръзналата във въздуха мълния на острието и разкривените лица на хората, които току-що — с втория удар — ми отрязаха главата.

„Хагакуре“ казва, че човек, на когото са отсекли главата, може да извърши едно последно действие. Приживе ми се струваше, че това са просто измислици за чудеса, като историята за Уеда Акинари, които четях като дете в бомбоубежището нощем. Сега знам, че това е истина. Докато си разпарях корема, си помислих за „Хагакуре“ и този спомен се разтегли през цялото дълго пътешествие към смъртта — моето последно действие. Защото то спокойно може да е и тръпка на паметта, мисъл.

Но тя не прилича на обикновените мисли на обикновените хора. Тя не прилича изобщо на нищо. Все едно призрачен розов храст е разцъфнал в пустотата, та в следващия момент да окапе и да изчезне завинаги — като дробове, появили се за едно-единствено вдишване. Този храст е моят ум. И моята последна мисъл. Виждам точката, където се събират всички конци, дърпали живота ми. Колко странно — тази точка е толкова очевидна, и все пак приживе не я бях забелязвал. А сега, когато на изчезващия ми храст разцъфна последната роза, аз не мога да я докосна с устни. Най-странното е, че дори в толкова пъти препрочетената „Хагакуре“ не намерих ключове за вратите си, въпреки че те бяха съвсем явни.

Ето например това място за китаеца, който украсявал дрехите и мебелите си с изображения на дракони. И дотолкова прекалявал, че привлякъл вниманието на драконския бог. И тогава зад прозорците на китаеца се появил истински дракон и бедният човечец умрял от страх. „Вероятно — меланхолично отбелязва Дзете — той е бил от онези, които говорят възвишени слова, а в живота се държат другояче“. Смъртта в живота ми беше също такъв дракон, тя беше сокът, с който напоих не само книгите си, но дори и името си, като го пренаписах с йероглифите „очарован от смъртта дявол“. Бях горделив и се зарекох, че ще мога да погледна в очите драконския бог, когато се появи пред мен, и че думите ми няма да се разминат с делата ми. И не само очаквах това, сам го търсех. Но кой беше този драконски бог?