Виктор Пелевин - ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

— Да — съгласи се Светещото същество. — Вероятно.

— Но какво по-точно представлява тази процедура? — попита Монтигомо. — Имам предвид като духовен опит.

Светещото същество се замисли.

— Може да се каже — отговори накрая то, — че това е скок в самия извор на онова щастие, чийто отблясък сте долавяли във всеки акт на потребяване.

— И как се нарича този… това действие? — попита Телешкембьо. — Глоботомия ли?

Дездемона изсумтя нещо като „що не млъкнеш най-после“, но Светещото същество се разсмя весело — несъмнено разговорът му доставяше истинско удоволствие.

— Наричайте го както си щете — каза то, когато спря да се смее. — Няма значение.

— Я ни кажете — попита Монтигомо, — всички ли чувстват едно и също?

— Сега ще го разберете сами, приятели — отговори Светещото същество, — и тези въпроси ще изчезнат. Време е да почваме — времето изтича.

— Ама как? — попита Майката Родина. — Ей така, веднага?

— Ами как иначе?

Чу се тихо жужене и стъблото на цветето оживя — засвети зеленикаво и трите му израстъка-филизи се разлистиха. Горният разцъфна във ветрило сребристи пластини, които се огънаха и образуваха вдлъбнатина с формата на човешко лице. Вторият, на половин метър по-надолу, се преобрази в пластина, която приличаше на ръка с вирнат палец. Най-долният се превърна в нещо като седалка на велосипед. Като ветропоказатели с различна форма, завъртени от вятъра, трите израстъка се обърнаха на една страна.

Метаморфозата трая само броени мигове и напомни на Отличника за компютърна анимация. Той си помисли, че сребристото ветрило с отпечатъка от лице прилича на авангарден писоар и че устройството може да се оприличи на скулптура, обединила естетиката на New Age и идеите на Марсел Дюшан. Но не сподели мислите си със Светещото същество.

Зеленикавата светлина струеше от миниатюрни дупчици, от тях като че ли излизаха и струйки пара и обвиваха конструкцията. Апаратът заприлича на гюм на сладоледаджия в горещ летен ден; изглеждаше, като че ли диша. Не беше ясно от какво е направено това устройство — детайлите му лъщяха като метални, но така можеше да изглежда и полиран камък или пластмаса. Пък и изобщо, помисли Отличника, възможно ли е да се твърди, че това нещо е направено от нещо? От какво е направено всичко в задгробния свят? Даже му стана страшно от тази мисъл.

Барби погледна гърдите си с отвращение, стана и каза:

— Аз съм първа. Какво да направя?

— Отиди до апарата — каза Светещото същество. — Сега стисни долния електрод с крака. Не, не така. Представи си, че се качваш на колело… Да, точно така. Сега си събери ръцете така, че вторият електрод да е точно между тях… А сега притисни лице до горния. Представи си, че мериш маска…

Барби — леко приклекнала и събрала ръце като за молитва — приличаше на нещо средно между грешница на изповед и състезателка по плуване, готова за скок.

— Ще боли ли? — попита тя.

— Напротив, напротив — ласкаво каза Светещото същество.

Барби подсмръкна, наведе глава към сребърния писоар и лицето й се скри във ветрилото от пластини. Пак се чу бръмчене, като че ли се включиха безброй миниатюрни електромоторчета, и пластините се притиснаха към главата на Барби от всички страни.

След което стана нещо невъобразимо.

Чу се меко пукане (звук като този, който издава клозетната чиния в пътнически самолет, само че много по-силен) и Барби изчезна. Отстрани изглеждаше така, все едно тя е мъгла или дим, всмукан мигновено от трите израстъка на апарата: плоската длан всмука ръцете, надупченото седло — краката и корема, а главата и гърдите изчезнаха във ветрилото пластини.

— Бум и бам — каза Светещото същество. — Това е то щастието.

Всички мълчаха потресено. Телешкембьо огледа останалите, все едно да се увери, че и те са видели същото като него. Дамата с кученцето отвърна на погледа му и повдигна рамене.

— Тя къде е? — попита Монтигомо.

— В какъв смисъл? — отвърна с въпрос Светещото същество.

— Ами къде е? Какво стана с тялото й?

— Същото като с твоето тяло — отговори Светещото същество. — То умря. Разберете, това, което приемате за тела, е просто навик на ума, спомен, който постепенно започва да избледнява под въздействието на новите впечатления. Та значи тя току-що получи толкова нови впечатления, че споменът за тялото й и за всичко, свързано с него, се изтри докрай и окончателно. А заедно с него и споменът за ужасните й мозъкоцици. Апропо, приятели, дали те можеха да мислят? Може би като полукълбата — дясната рационална, а лявата…