Георги Караславов - Танго

Едно нещо започна да го смущава напоследък: режимът в затвора се затягаше. Особено строго започнаха да държат в отделението на „смъртниците“. В изпълнението на смъртните присъди имаше малко затишие, но нови „смъртници“ идеха постоянно. Вече работеха само военните „съдилища“. А военните съдилища издаваха много тежки присъди. Нямаше процес без „смъртници“. В килиите ставаше все по-тясно и по-задушно. Онези, които бяха осъдени отдавна и отдавна бяха претръпнали от чакане да ги помилват на доживотен затвор, се смущаваха. Може би искат да „разчистят“ килиите, питаха се те. Но много от осъдените дори не се връщаха в затвора — от съдебната зала те бяха отвеждани направо на стрелбището. Все по-често военните съдилища започнаха да издават такива присъди — окончателни присъди, които не подлежаха на обжалване и които поради особеното вътрешно положение следваше да бъдат изпълнени незабавно. Иван знаеше, че съдилищата не вършат всичко това на своя глава. Те получаваха нареждания отгоре. Явно беше, че напредването на Червената армия плаши и озлобява фашистките управници в България. В това озлобление те можеха да екзекутират и всички ония „смъртници“, които отдавна чакат реда си и които вече претръпнаха от дългото чакане. Всичко все пак ще зависи от бързината, с която настъпва Червената армия, заключаваше Иван.

Имаше спокойни следобедни часове — часовете след жадуваната краткотрайна разходка, когато Иван мечтаеше за своето освобождение. Обикновено той си представяше как това ще стане по особен, неочакван начин. То ще бъде такава тревога, такова смущение, такава паника и същевременно такава радост, че докато свят светува, за него ще се пее и разказва. Иван предполагаше, че Съветският съюз е приготвил многомилионна парашутна армия. Съветският съюз е приготвил сто хиляди самолета. И ето, една нощ небето почернява и земята почва да тътне от рева на моторите. Милионната армия се стоварва зад гърба на германците. Започват удари от всички страни. Цялата хитлеристка армия попада в един грамаден чувал. Тя се съпротивява, но ударите на Червената армия са съкрушителни… Тук в България кацат четиристотин хиляди червеноармейци. Защо тъкмо четиристотин хиляди, Иван не можеше да каже. Но той си представяше дъжд от хора. Те капят навсякъде — над градове и села, над полета и планини, по пътища и гари… Иван се помъчи да си представи тоз народ, който плъзва навсякъде. И изведнъж се усмихва на себе си — защо са толкова много хора! Ще стигнат и двеста хиляди души. Не, и двеста хиляди са много — защо ще хабят войската си. Народът само да види, че братушките правят въздушен десант, ще се дигне като един да им помага. Ще може и с по-малко — със сто хиляди парашутисти. Като съобрази, че целият народ ще се хвърли да помага на наглите освободители и че войниците веднага ще минат на страната на народа, Иван намери, че ще стигнат и петдесет, та дори и тридесет хиляди души. Не е необходимо да ръсят хората си по пустите полета и планини, по затънтените паланки и села. Достатъчно е да ударят София, Пловдив, Варна, Бургас, Плевен… Достатъчно е дори да ударят само София, да смажат главата и другото ще дигне ръце без бой. Разбира се, добре би било, ако ударят още Варна и Бургас, за да могат веднага и свободно да стоварят войски. Само да дадат отдушник на народа, да пипне той оръжието, че да видят как знае да се бие той срещу фашизма…

Иван си представяше как ще бъдат освободени затворниците. Струваше му се, че ако парашутистите нападнат София, най-напред ще ударят казармите и затвора. Ще ударят казармите, за да сломят съпротивата на фашистите. А едновременно с това ще превземат затвора, защото тук са затворени такива прекрасни мъже. Ако затворът не бъде освободен едновременно с удара върху въоръжената сила на фашистите, то в своето озлобление и отчаяние фашистите могат да избият всички политически затворници. И Иван се унасяше в мечти за това фантастично нападение. Той си представяше как ще види първия червеноармеец и как те само ще се погледнал другарски и братски — няма да има време за ръкувания и целувки, ще трябва да се бърза, за да бъде обезоръжена стражата, да бъдат арестувани надзирателите, след това да се организира нападението и завземането на участъците, на учрежденията… И едва след като врагът бъде смазан навсякъде, едва тогава той ще се хвърли върху първия червеноармеец, който ще се изпречи пред него, ще го прегърне и ще му каже само: „Благодарим“. Така, с една-едничка думичка, излязла от дъното на сърцето му, той ще благодари на целия руски народ, на всички съветски народи.