Георги Караславов - Танго

Юрдан, Борис и Иван се промъкнаха незабелязано по домовете си и след малко излязоха на улицата, за да зяпат наивно и да питат другите селяни — какви са тези пламъци и откъде идат тези гърмежи?…

На сутринта от града дойдоха агенти, обикаляха около гарата, душиха изгорелите купни, шушукаха с кмета в общината и си заминаха. Не арестуваха никого. Кметът уверяваше наляво и надясно, че подпалването е майсторска работа и че от селото такива майстори няма.

След десетина дни Юрдан, Борис и Иван слязоха на дванадесет километра под селото, отсякоха няколко дръвчета край шосето, върху които беше закачен телефонен кабел, разрязаха кабела на стотина метра, прибраха внимателно отрязания къс, натъпкаха го в тресавището над малкото блато, там дето започваха камъшите, и се прибраха. От полицейския участък пак се разшетаха, от града пак дойдоха разузнавачи, обиколиха и по съседните села, и пак всичко се спотаи. На два пъти Юрдан, Борис и Иван се мъчиха да подпалят вагони, които заминаваха за Германия, но не успяха.

Окуражен от успешните акции, Борис организира разпръскването на позиви против предаването на храните, защото, казваше се в позивите, производителите ще ядат клисав кукурузник, а пшеницата ще бъде изнесена, за да бъдат хранени немските пълчища, които тъпчат свещената земя на нашите братя — руските освободители…

Тези позиви бяха написани на общинска пишеща машина от един писар, който наскоро беше приет за член на партията. Няколко дни пак никой нищо не потърси. И един ден арестуваха писаря. Никой не разбра кога го прибраха. Пък и никой не очакваше, че тъкмо него ще арестуват. И защо са го арестували?… Едва при следствието се разбра всичко. Вещи лица от дирекцията на полицията сравнили буквите от двете пишещи машини в общината с буквите от позивите. Установено било, че позивите са писани на „Адлера“. Един от пазачите на общинските бици съобщил, че е виждал няколко пъти писаря да се върти вечер из общината. Още при първите удари в дирекцията на полицията писарят признал всичко. Полицията задържа веднага всички партийци и конспиратори, които писарят познавал. В дирекцията на полицията започнаха разпити и инквизиции. Сандо Кумов, един от най-добрите партийци, на когото от глупост бяха казали за подпалването на купните, не издържа и издаде този саботаж. Иван пък призна за скъсването на телефонния кабел. Бяха задържани всичко девет партийци. Само трима, с които Борис и Юрдан още работеха отделно, се запазиха.

В затвора, докато чакаха насрочването на делото, младите конспиратори се запознаха с по-стари и по-опитни свои другари и разбраха колко простовато, наивно и непредпазливо са работили. Особено поразен беше Борис, който се смяташе за умен и ловък конспиратор. Той беше поразен от това, че по шрифта на пишещите машини можело да се установи кой позив на коя машина е писан. Дотогава той мислеше, че буквите на различните пишещи машини си приличат като песъчинките в морето и като песъчинките в морето са безброй. В затвора младите конспиратори си дадоха сметка за своите саботажни акции и разбраха какво голямо значение имат саботажите в борбата срещу фашизма и немските окупатори. И тъй като властта преследваше безмилостно саботьорите, те се досещаха като какви присъди ще им бъдат издадени. Юрдан, Борис и Иван се готвеха за най-страшната присъда. Те често мислеха за близкия и страшен край, който ги очаква, но освен през редки часове на видимо униние, те се мъчеха да скрият от другарите си дори своята съвсем естествена тревога. А и затворническата среда, в която попаднаха, беше здрава и силна. Тя ги грабна, въодушеви ги. Сега вече те знаеха как трябва да се работи. Само да имаха късмет да се измъкнат отново на свобода! В средата на политическите затворници те бързо укрепнаха и заякнаха духом, възмъжаха и узряха не за годините си. Те живееха трескаво, те гълтаха всекидневните, всекичасните политически уроци на по-възрастните и по-опитни партийци. За тях това не беше затвор, а някаква нова, интересна и неподозирана по-рано академия. При тежките условия на затвора те оцениха свободата навън и се научиха как трябва да се работи за в бъдеще. След присъдите Юрдан, Борис и Иван мечтаеха само да ги оставят на доживотен затвор…

До насрочването на процеса, дори до момента, в който прокурорът произнесе своята дълга обвинителна реч, Юрдан си мислеше, че на тях, като на прости и неуки селянчета, няма да наложат най-тежкото наказание. Но като чу обвиненията на прокурора, той се стъписа. Съдиите, които отначало му изглеждаха на обикновени хора, тъй като измерваха и подсъдимите, и публиката с някакво добродушно пренебрежение и от време на време се навеждаха един към друг, подмятаха си по някоя приказка и се усмихваха кротко, същите тези съдии, особено след прочитането на присъдата, изведнъж се преобразиха на сурови, жестоки, неумолими същества, безсърдечни и глухи за молби и жалби. Задавеният плач на майка му, изуменото лице на баща му, резкият вик на голямата му сестра — всичко това го смаза за момент. Той се окопити едва когато влезе в малката, тясна, набита килия на „смъртниците“. Запознанството с новите „съквартиранти“, въпросите, отговорите, коментариите около политическите процеси през последно време го посвестиха. Но после, когато си легна и вдаден в мислите си, възобнови в съзнанието си картината на присъдата, той изпъшка глухо: „Свърши се!“ Струваше му се, че изпъшка, че изрече тези две съдбоносни думички с глас и се огледа. Но другарите му не се помръдваха. Наистина той само си помисли, че за него всичко вече е свършено, но помисли така, като че цялото му тяло нададе неповторим прощален вик. И тутакси след това нейде във въображението му се мярна съвсем бегло мигът на обесването. Но той не можа да изживее докрай тази ужасна представа. Само се потресе цял и извърна глава. По-хубаво е, отплесна се той веднага, ако ще се мре, да се мре в открит бой. Човек върви или се притичва, или се хвърля зад някакво прикритие… Юрдан си представяше боя така, както го беше изживял на маневрите като войник. Неприятелят бие с картечници и артилерия. Чува се команда за атака. Сивите редици се надигат от окопа и се спущат стремително напред. Край ушите им, като разсърдени оси, бръмчат куршумите, При една такава атака той се хвърля, прави няколко крачки напред, един куршум го парва в гърдите, той се спира за миг, поглежда с разширени очи, захлупва се по лице и… край… Юрдан си помисли като как би загинал така, в открит бой. Но дори и в представата си той не искаше да умре. Миг след това мисълта му се подхлъзва настрана, той си представя как се свестява и как с радост установява, че не е убит, а е само тежко ранен. Той мечтае как ще лежи в болниците, как лекари и милосърдни сестри ще се грижат денонощно за него, как най-сетне той оздравява и се прибира у дома си…